Из космоса мълва се разпростира и тя побърква всеки ум: Смъртта кръжи около света и никога не го докосва. Търпелива до безкрай, Тя чака – без ни най-малък интерес – сам светът при нея да доходи. Галактиката, толкова пространна, се чувства сякаш затворена в утроба. И всяка нейна единица, сама мушица или най-червен гигант, воюва с всяка друга единица, за да властва над света. Но там, отвъд света, без воина и без душица, лежи Смъртта и прилага своята единствена маневра – бави онуй, което нарича се победа, защото знае, че туй, което се никак не желае, се най-желае!
Utera, призрачните космически контейнери, вкупом и на един дъх напускаха познатия нам свят и без ни най-малко съжаление, без никакво колебание, отричаха това, което е, в името на онова, което не е. Галактиката свършваше.
Таромануг Шуг беше вперил въглените си очи в Сардияна, изпитото му лице под вълнистата брада се беше напълно стопило, а празната му лява ръка висеше непотребна и сякаш отчупена. Само раната на липсващата му длан ...