Из космоса мълва се разпростира и тя побърква всеки ум: Смъртта кръжи около света и никога не го докосва. Търпелива до безкрай, Тя чака – без ни най-малък интерес – сам светът при нея да доходи. Галактиката, толкова пространна, се чувства сякаш затворена в утроба. И всяка нейна единица, сама мушица или най-червен гигант, воюва с всяка друга единица, за да властва над света. Но там, отвъд света, без воина и без душица, лежи Смъртта и прилага своята единствена маневра – бави онуй, което нарича се победа, защото знае, че туй, което се никак не желае, се най-желае!

Utera, призрачните космически контейнери, вкупом и на един дъх напускаха познатия нам свят и без ни най-малко съжаление, без никакво колебание, отричаха това, което е, в името на онова, което не е. Галактиката свършваше.

Таромануг Шуг беше вперил въглените си очи в Сардияна, изпитото му лице под вълнистата брада се беше напълно стопило, а празната му лява ръка висеше непотребна и сякаш отчупена. Само раната на липсващата му длан навяваше някакъв живот.

- Жено, чуй ме и опитай да ме разбереш – гласът на Нечестивия мъж беше студен като ледена висулка. – Твоят фетус е мъртъв от часа на раздялата му с теб. Кажи ми, трябва ли и ти с него да умреш?

Сардияна мълчеше. В сините й очи играеше безпощадно пламъче. Шуг пристъпи към нея. Тя не отстъпи. Само леко повдигна сребърния диск. Архиментарят замря, крачката му се пресече.

- Върни ми диска, жено, и отивай, където щеш.

Неслучилата се майка не помръдна.

Гняв и чудовищна заплаха се надигна в Шуг, вятър трепереше изпод дрипата му. Той повдигна изпосталялата си ръка, която като отделен от паяжината си, но прелитащ в самозащита паяк, се пресегна към диска, висящ от пръстите на Сардияна. Malisidia се насочи напред и острието й опря нечестивата длан. Широкият белег на трудно зарасналата рана почервеня, сякаш лице се прокрадна там. Зениците на Сардияна потрепнаха, но веднага и отново се превърнаха в лед.

Шуг преглътна. Едва докоснат от Malisidia, той почувства как тя го пронизва. Болката на хиляди мъже се вряза в тялото му и стъписа ума му. Шуг не помнеше първите години на своя живот, но все някак успяваше да прекрачи границата на паметта и да усети първите часове, самото си начало.

… не беше себе си, а топка безформена плът… не вървеше, а се влачеше… не можеше да издава звуци, но крещеше… не съзнаваше, но съществуваше. Всичко, що не беше смет, а тъкан, макар и само клетка, се стичаше в едно и сред безбрежията на вездесъщия в Utera боклук. И мъката в своя чист вид, и страданието, което едва се понасяше, се скупчваха в обща утеха – тялото на бъдещия Патриарх. Но не и той, самотният фетус, не и той. Не го допуснаха до своя сбор, отритнаха го. Не можеше да попита “защо”, защото не знаеше какво е “защо”. Довлачваше се, но все оставаше отвън; оставаше сам. Те оцеляваха, той чезнеше…

Шуг притисна дланта си към Malisidia. Тънката, почти прозрачна плът прие с непонятна смелост острието на старинната сабя. Струйка кръв потече. Но веднага се съсири и новата рана бързо се затвори. Въпреки че върха на Malisidia стоеше потънал в нея.

Този път лицето не само се появи върху дланта, но и остана. Гледаше към Сардияна.

… не притежаваше слух, но един ден, доколкото в космоса има дни, дочу слова. Чак днес разбра, че това са били модриалини слова: “Хей, Шуг, дяволе нечестив, повярвай в Utera, макар тя да не вярва в теб; обичай я, въпреки че любов от нея никога не ще получиш; порасни и помни чий син си…”

Сардияна отмести очи и видя върху дланта на Архиментаря най-живия образ, който някога беше виждала. За миг и с изненада погледна към лицето на Шуг. Той сякаш не беше тук. Или по-скоро не беше сега.

 … Utera го прие с благодатно безразличие. Нямаше уста, с която да се храни, но всичко в Utera полепваше по него, просмукваше се в плътта му и ставаше част от това, което бе. Появиха се ръце, пораснаха нозе, изникнаха очи. И това стана и някак се получи, защото отвъд галактиката и преди Черната дупка времето не течеше, тъй както течеше отсам…

Сардияна не можеше да повярва как така съществува лице, което без да говори, толкова много казва. То едновременно се усмихваше и плачеше, намигаше и спеше, танцуваше и беше приказно ясно. Искаше й се да се провикне от изумление, да попита безброй неща, но само стоеше в захлас и гледаше.

… Осемдесетте парсека, които разделят границата на галактиката от Страшната черна дупка, са лоното на космическия вятър. Щом този нов Шуг достигна там, вятърът го нарече Таромануг. Разказа му всички истории за Архиментарите, много по-точно от всеки космически разказвач и много по-видно от всеки космически хоризонт, без слух и без никаква мълва…

Младата жена не толкова виждаше, но по-скоро разбираше истинската история на космоса, историята на света. До нея достигаха стотици Utera, съдбите на милиони неосъществености, били те от смет или фетуси. Сардияна улавяше под образ, но най-вече като чувство живота такъв, какъвто е – лишен от начала, заплашен от своя необратим край.

… Най-сетне Страшната черна дупка се появи. Тя беше едно не-е, което царстваше отвъд всеки край и се усещаше поради непреодолимата си сила. Патриархът ломотеше припряно и беше щастлив. Шуг беше обзет от най-дивия страх и се взираше през вакината в самото нищо…

Сардияна видя ужаса по лицето, което се беше вцепенило върху дланта на Шуг. Очите на едно дете, които копнееха за игра, но ненадейно разпознаваха законите, стъкмени в един краен космос, правилата, откърмени в един свят, обсебен от страха си пред смъртта.  

… Utera се тресеше, денковете и балите със смет подскачаха, Патриархът виеше. Порасналият, но все още твърде малък Шуг, бавно протегна голите си ръце към вакината. Възможно ли бе с нежните детски длани да се възпре адът, който предстоеше? Имаше ли как да стане това? И тогава, в средата на края, черен огън премина през вакината и се стовари в дланите на малкия Шуг. И ги обгори до кост. Веднага след това, преди края на края, космическият вятър се вмъкна в Utera, сграбчи умопомраченото от болка дете и го понесе обратно към света. Към следващата и следваща Utera на всяка идуща космическа пратка. За да може порасналият, но неизносен нечестивковец този път да се роди истински.

- Ти не си роден? – възкликна Сардияна. – Нима има такъв човек?

Архиментарят повдигна рамене и без да отделя ръката си от Malisidia, отвърна:

- Не е добре това, че все още има какво да те изненада, озлобена майко. Аз ти рекох, че всички хора в галактиката не живеят себе си, че не са човеци, а ти се чудиш, как така има някой, който не е роден.

Сардияна не обърна внимание на забележката, която Шуг и отправи.

- Виждал ли си някога друг Архиментар?

- Не. Никога.

Младата жена не можеше да повярва на ушите си.

- А ако няма никакви Архиментари? Ако ти си единственият? Как така се е случило досега да не срещнеш нито един Архиментар? Нали всички ровите из Utera?

- Аз винаги и отдалеч разбирам коя Utera е преровена и коя не.

- Ами космическия вятър, сред него не се ли засичате?

- Вятърът е безпространствен и извънвремеви, той просто духа. Но той е този, който ми казва, че не съм единственият Архиментар.

- А ако те лъже? Или се заблуждаваш?

- Аз не съм Патриарх, лъжата и заблудата изтляват пред моите два диска.

Сардияна погледна към сребърния диск, който беше отнела от Архиментаря – той сякаш свидетелстваше за истинността на Шуговите думи.

- И въпреки това не желаеш ли да се видиш с някой друг Архиментар?

- Малка злопакостнице, аз не търся Архиментари, моя цел са архиментите.

- Архиментите върху Malisidia, така ли? – този път Сардияна стрелна с очи древната сабя, която пробождаше средата в дланта на Шуг.

- Да.

- Но ако срещнеш някой друг Архиментар, той може и да ти даде някой съвет как да търсиш, не мислиш ли?

- Ти, Сардияно, колко ограбени майки попита как да търсиш своя фетус?

Младата жена се намуси. Но сетне се усмихна:

- И сега като знаеш къде се намира Malisidia, какво?

- Ще възвърна връзката с модриалите.

- Голяма работа! – изпуфтя Сардияна. – Защо ти е да си във връзка с модриалите? Да не би по този начин да спреш да съществуваш тях и да започнеш да живееш себе си?

- Това е невъзможно, подивяла жено. Онзи, който реши, че по някакъв начин ще успее да живее себе си, възвръща жалкото си съществувание на маска.

- Щом е така, каква ти е ползата от модриалите, глупави Шуг? Открил архиментите, търсенето ти приключва. Светът ти ще стане безполезен.

Архиментарят се засмя. В смеха му имаше съжаление към Сардияна, но и някаква радост, която сякаш бе дошла от един друг свят.

- Нечестивото ми сърце, несретна майко, ще стане бяло. Очите ми ще се отворят, духът ми ще възмъжее. Аз ще се влея в Живата нишка, ще доловя архиментите и ще се озова в Модриалия – истинският свят.

- Но ще продължиш да не съществуваш себе си, така ли? – присмя се Сардияна. – Хей, Шуг, ти си един наивник, който боледува своя блян.

В него момент изведнъж и против цялото си същество Архиментарят обви с длан Malisidia и я стисна с все сила. Сардияна инстинктивно посегна да издърпа сабята, но тя стоеше като сраснала с ръката на Шуг. Уплаши се. Нов опит. Нищо. Архиментарят беше новият и истински носител на древната сабя. С едно мощно движение той изтръгна Malisidia от ръката на Сардияна.

- А сега, жено, върни ми диска – от шепата на Таромануг Шуг шуртеше кръв.

Младата жена отдръпна ръката, в която държеше сребърния диск и я скри зад гърба си. Бавно започна да отстъпва.

- Не и докато не стигнем Черната дупка.

Възчерните вежди на Архиментаря се свиха, ярост се сипеше от въглените му очи:

- Защо ти е притрябвало, побъркана глупачке, да ходиш в проклетата Черна дупка?

- Тя е майката, която винаги открива своите деца. Ще искам съвет как да сторя това и аз.

Шуг избухна:

- Нейни въображаеми рожби са Патриарсите. Твоят фетус, зла Сардияно, ще стане Архиментар. Разбираш ли разликата?

- Доскоро, Нечестиви, ме убеждаваше, че моето дете е мъртво. Не се ли опитваш и този път да ме излъжеш за нещо?

- По-добре беше да считаш фетуса си за труп, отколкото да знаеш, че той ще заприлича на мен – един Шуг – Архиментарят саркастично се засмя. – Един боледуван блян.

С рязко движение Нечестивият мъж подхвърли Malisidia, тя се завъртя във въздуха и той я улови за изящната дръжка. Кръвта от прободената му длан започна да се стича по нея.

- И кажи най-сетне, защо, Сардияно, съм ти нужен аз в твоя злополучен път към Черната дупка?

- Не ти си ми притрябвал, нужни са ми твоите дискове.

- Моите дискове? – освирепя Шуг.

Архиментарят, подобно на стрела, направо полетя с протегнати напреде диск и размахваща се сабя. Сардияна беше подготвена за такава атака. Изведнъж изчезна зад един денк с боклук. Пролази отдолу му, мина покрай втори, изкачи няколко и се показа десет метра над Шуг.

Архиментарят, без да стъпва на крака, повдигна златния диск, който мигом се завъртя, символите му засвяткаха, а лъчите започнаха да разтварят грамадата изпод Сардияна. Тя се поклати на мястото си, но не изгуби време, бързо се окопити и с един безстрашен скок прелетя над Шуг и се озова на друга камара с боклуци, зад която пребяга и изчезна към дъното на Utera. Гласът й се чу, неустановимо от къде:

- Как, архиментарю, дисковете са прораснали от обгорените ти ръце?

- Това вече не е твоя работа, дяволице – изкрещя Шуг. – Покажи се, инак ще разтворя всичко по пътя си до теб.

- Колкото повече разтваряш, Нечестиви, толкова по-малко място ще остава в Utera. А ти не разполагаш със сребърния диск, който свива материята.

Шуг изрева.

- Моите дискове! Притрябвали й моите дискове! Вещица!

Дрипата на Архиментаря се разпери, ветрове завиха в нея и той се издигна високо над цялата смет.

Тук-таме из космоса се чува, но има ли такъв, който дочутото някак да разбира: В Utera гравитацията е съхранена. Сметта затуй е смет, защото връз тежи и като изкусен занаятчия прави туй, на кое се вика долу. И както най-изтънко далнината прави, тъй бяга от всяко горе. Същността на всяка тежина е тъкан мъртва, да те привлича тя не може, само иска да влачиш се по нея.

Шуг летеше из Utera и внимателно оглеждаше богатствата й. Разтвори два нейни участъка, но не откри Сардияна. В космическия контейнер ставаше все по-тясно.

Гласът на младата жена дойде от близо и от далеч:

- Лицето, което видях върху твоята длан, е същинският човешки образ в противовес на маската, нали?  

Архиментарят не отвърна. Златният диск се насочи към трети не голям участък в Utera. Оказа се стар модел безкрила шхуна от космическата авиация. И никаква Сардияна. Но гласът й отново го споходи:

- Като искаш, Нечестиви, толкова да си ходиш, ей я вакината – върви си.

- Моите дискове, това съм аз – прогърмя Шуг.

Сардияна веднага се отзова на това откровение:

- Нали притежаваш Malisidia, защо са ти дисковете?

- Проклетница! – промърмори на себе си Шуг, след което се провикна. – Моето сърце не е бяло и аз не мога да използвам направо Malisidia. Без дисковете съм безсилен.

- И какво по-точно ще правиш с тях? Ще раздробиш сабята, а после ще я събираш ли?

Архиментарят в гнева си замахна с древната сабя и разсече на две един дотам плътен денк с боклуци, че дори най-финото острие не би могло да проникне и на йота в него.

- Двата диска, светска жено, са подобие на вездесъщото съзнание на модриалите. Те са двете съвършени позиции, от които протича животът, несравним и напълно неподправен.

- Две позиции ли? Какви позиции?

За пореден път Архиментарят изрева. Четвърти участък от Utera се разду, като изгуби свръхмерната си плътност. Сардияна се беше добре скрила. Още едно разтваряне и всяко придвижване в Utera щеше да бъде невъзможно.

- Прозирната позиция, това е златният диск. Той е способността да се съществува в модрия, да се оцелява в кризисна ситуация. Само онзи, който владее Прозирната позиция, протича в Живата нишка и улавя истинските усещания – архиментите.

- А те, в най-концентриран вид, се намират в Malisidia, така ли?

- Да.

- Значи Malisidia и Живата нишка са едно и също нещо? – не спираше да любопитства Сардияна.

- Както и това, че бялото сърце е модрия, което пък значи, че бялото сърце е мъдростта на ония мъже, които живели някога, преди хиляди години. Мъдрост, която осъзнава себе си като съществуване на маска върху лицата на човеците с най-могъщо съзнание, модриалите.

- Ония, на които им било присвоено съществуването?

- Точно на тях.

- Дали пък нещо не е куцало във всемогъщите им съзнания, след като им били отнети съществуванията?

Архиментарят беснееше. Чуваше глас, а не разбираше откъде идва.

- Нещо, зла жено, в твоето майчинство ли куцаше, че ти отнеха проклетия фетус?

Сардияна се показа точно зад Шуг и го срита с все сила в гърба. Архиментарят се преметна напред, претърколи се и се изправи съвсем подивял. Вдигна златния диск, беше готов да изпари Сардияна. Тогава Utera сякаш пропадна в себе си.

- Какво става? – изпразнена от дъх попита Сардияна.

- Галактиката свърши. Започват последните осемдесет парсека, които ни делят от Страшната черна дупка.

- Защо не чувствам тялото си – едва прошепна Сардияна, – не чувствам себе си?

- Защото си маска, злокобнице. Близостта на Страшната черна дупка напомня същността на всеки, но за теб, глупачке, това ще е едно жалко напомняне, щото иде твоя Разкъс. Царицата на всички краищата, самата Сомонежа. Маската, която си, ще се пропука и заличи во веки. Върни ми диска!

- Ще го направя. След осемдесет парсека.

Златният диск се завъртя, пръстите на Архиментаря сякаш играеха с него, светлина се откъсна от късите му и бляскащи резки. Сардияна вдигна сребърния диск пред себе си, опита се да го завърти и без малко да го изтърве. Един символ й намигна, друг подскочи. Дискът отново угасна. И точно, когато прозирната мощ на златния диск щеше да проникне в нея и да я узнае до разпад, един сребърен лъч меко посрещна златната лавина, отби я встрани и я отпрати през вакината навън, в нищото отвъд галактиката.

Сардияна се смееше като дете. Почувствала силата на диска, тя забрави за Черната дупка.

- Хей, Нечестиви, а каква позиция е Сребърният диск?

- Върни ми го и ще ти кажа.

- Кажи ми и ще ти го върна.

Архиментарят разлюля огромната си глава, сякаш искаше да се освободи от напрежението, което тегнеше в него.

- Тихата позиция, това е сребърният диск. Тя е способността да се озовеш в модрия. Прозирната позиция открива и живее архимента. Тихата позиция го знае, като пази спомена за него. Да разтвориш е да вникнеш, златният диск живее живота. Да сбереш е да се съсредоточиш, сребърният диск ражда, подготвя живота.

Сардияна погледна присмехулно към Шуг и рече:

- Бих искала да те помоля за нещо, а ти да си помислиш дали ще го изпълниш.

- Какво още искаш, злоумнице?

- Златният диск.

Очите на Архиментаря се ококориха, а долната му челюст се издаде, възмущение струеше от мрачното му лице.

- Ей, женище, патриарсите трябваше да изтръгнат побърканото ти сърце, а не фетуса.

Вакината прокънтя и изведнъж от Utera се изсмука целия пропит от зловония въздух. И тогава нещо се шмугна, влетя и се понесе сред въртоп и безумие, нещо чисто, нещо докрай животворно. Замърсеният защитен костюм на Сардияна просиня като ясно небе, лицето й отново се превърна в бяла луна, а очите в най-синьото море. Косите й се отметнаха изпод прозирната обвивка на костюма, в тях завя сила и се почувства мощ. А дрипата на Шуг се разпери. Сардияна не беше виждала толкова величествена гледка, сякаш цялата действителност се беше събрала в един единствен дух и гореше в божествен огън. Ярък червен цвят плъзна по дрехата на Шуг, кръпките се стопиха, дупките изчезнаха, грубият плат за миг стана изящен и неописуемо гладък.

- Това е Космическият вятър. Ние, Сардияно, вече сме гости в неговия отвъден дом.

Младата жена бе окрилена от ефир, мислите й – спокойни, бяха вникнати от безброй чувства.

- Шуг, аз… аз съм щастлива.

Архиментарят усети нещо, което досега не бе го спохождало – споделеност.

- Да, храбра жено, ние сме нагостени с блаженството на вселенската любов. Сред космическия вятър всички съмнения са изсънуван сън, ние някак разбираме самите неща.

Омаята на Сардияна бе достигнала своя апогей:

- Нечестиви, защо не искаше да ме допуснеш в този свят?

- Защото, дивачке, този свят е преддверието на Края.

- Аз, Архиментарю, желая този край!

- Не, не го желаеш. Това е преди всичко краят на надеждата да възвърнеш своя фетус.

Сардияна се пробуди. И тогава чу гласа на Гонаа Мордем, любимия баща:

“Обичам те, мое мило синьо зайче! Обичам те, затова и ще ти река една тайна, от която струи безмерен страх, но и сила непонятна. Знай и добре помни, ще дойде час, дето няма да има как да се наречеш – такава самота ще господарства в теб. Тоя час зове се Избор! Не се подлъгвай, не превръщай избора в хитроумия и жалка себичност. Избор значи – не да се спасиш, а да спасиш идеята за спасението.”

- Архиментарю, това, на което викаш Край, е съвършената модрия.

- Какво?! – извика Шуг. – Чуваш ли се, Сардияно?

- Има ли, нечестиви, по-голяма, по-велика криза от Страшната черна дупка?

- Не разбираш какво говориш, жено. Как ти, ситната космическа твар, ще оцелееш в тая модрия?

- Посредством твоите дискове.

- Не дивотия, лудост е това.

Сардияна доближи вакината. Всичките Utera бяха изчезнали, макар да бях там, навсякъде около Сардияна. Нямаше светлина, която да достига света отвъд галактиката, тъма шеташе с неустоима мощ. Единствен космическият вятър образуваше вихри и очертаваше всичките Utera. Самият той внасяше една друга светлина през вакините на космическите контейнери, една духовна светлина.  

Шуг доближи с нисък и тих полет гърба на Сардияна. Цялото му същество се бе съсредоточило в сребърния диск, който непохватно стърчеше от ръката на злочестата майка. Инстинктът на младата жена долови заплахата. И без да се обръща, тя започна да се изкачва нагоре, към единственото останало празно пространство в Utera, това в горната част пред самата вакина. Шуг изкрещя:

- Сардияно, ще разтворя боклука под теб и ще те затисна, вече няма къде да бягаш.

Символите на златния диск, остри и искрящи, започнаха да превръщат една купчина от възсух, вкочанен боклук във влага и разнороден материал. Пред Сардияна се издигнаха стени от смет, гнусота изпадаше в очите й. Тя се провикна с приглушен глас:

- Нечестиви, престани!

Смях-гротеска достигна до нея – безусловен, еднозначен.

Сардияна погледна сребърния диск в ръката си. Завъртя китка, но дискът едва се поклати. Бутна го по краищата, среброто направи половин оборот. Никаква светлина. Сардияна му изкрещя. Дискът остана невъзмутим. Вакината опря гърба на Сардияна, декомпресираният боклук я бе притиснал в нея. Ръцете й се покриха със смет, дискът изчезна от полезрението й.

Но се завъртя.

Усети лъчите. Усети полъх. Ах, космическият вятър ми помага.

Стените от смет започнаха да отстъпват. Компресираха се. Свободното пространство растеше и растеше. Гърдите й се отпуснаха. Тогава съзря страшното лице на Архиментаря.

Из космоса мълва се носи и се чувства как тя пълзи по всеки нерв: Двата края на космическия хоризонт, полюси могъщи, като две очи гледат право в света. Една зеница, мъжка, проникновена, прозира всяка твоя крачка, гледа ти в душата. Другата зеница, женска, обглеждаща всеки твой овал, провижда те докрай, в пълната ти цялост и в най-тихите ти часове. Скрит, привиден, изплъзнат – да бъдеш, няма как. Няма как…”

Въгленът в очите на Шуг се пресрещна с кристалната синева в погледа на красивата Сардияна. Тя, плаха и почти унила, протегна ръка и разтвори малката си шепа. Сребърният диск провисна само на единия й пръст. Понеже двете ръце на Шуг бяха заети, той се пресегна с тая ръка, в която държеше златния диск. В мига, когато щеше да вземе откраднатия диск, Сардияна светкавично посегна и издърпа златото от ръката на Шуг.

Архиментарят се вцепени от изненада. А после пощуря.

Сардияна бягаше. Сребърният диск свиваше боклуците пред нея, като й проправяше път, а златният разтваряше тези зад нея, като препречваше пътя на Шуг. Той – най-нечестив – летеше зад Сардияна, нямаше шхуна в тоя космичен свят, която така гъвкаво и внезапно да маневрира. Плъзваше се в невидни пробойни, отблъскваше се от стените на Utera, издигаше се вертикално, спускаше се косо, разхвърчаше се във милиони светлинки и се сбираше на най-неочаквани места, беше дух, беше бяс, беше песен:

- Хей, аз съм Шуг и търся ли, търся черна робиня със сини очи, шшуг. Умът й да взема, в сърцето да вляза, ех! Ще се снижа, ще я унижа, ще се вмъкна, като къс и светлинка, ще залича всяко нейно “аз”, за да стане тая черна робиня една истинска жена, шшуг. Обичам те, обичам те, само колко те обичам, моя синеока девице… Шуг!

Мъж и жена танцуваха най-чудния танц, танц-на-стръмно, танц изпред страховитата черна модрия. Когато…

… се озоваха един срещу друг, тя с протегнати дискове, той с Malisidia в ръка.

- Дисковете, мила. Моля те!

- Вземи си ги. Ако можеш.

Шуг изпъна назад ръка, острието на Malisidia се поклати застрашително досами черното му лице, Сардияна събра пред себе си ръце, а дисковете се завъртяха и дивна светлина се пръсна от тях. Старинната сабя се втурна напред без никаква пощада. Дисковете се сляха в обща защита. Последва гръмотевица, Utera се разтрепери от този космичен сблъсък.

Двата диска бяха прободени, символите се бяха разпръснали, Malisidia беше пронизала и златото, и среброто. Върхът бе опрян в гърдите на Сардияна. Едно късо движение и Шуг щеше да превземе младата жена. Секунда колебание. Решение.  Malisidia бавно започна да се изтегля.

Шуг не гледаше Сардияна, очите му бяха вперени във вакината зад гърба й.

- Синекожке, всичко свърши!

И Utera, колкото и мъртва да бе досега, се умъртви до сетния си дъх. Чу се кратко бучене, вилнеж. И настана пропастна тишина. Космическият вятър беше напуснал Utera. Там, отпред, в далечината на края, не се виждаше, но се намираше Тя – Страшната черна дупка.

Сардияна се извърна. Черен огън се бухна в сърцето й. И преди всяка мисъл, и преди всяко чувство, започна ужасът – Utera се разтресе. Крещеше Сардияна, крещеше със сто гърла.

В мрака на всички мрачини е тъй – няма хоризонт, а само прегръдка, която стиска мехур, който като че едва крепи се на стени от най-прозрачната вода.

Най-предните Utera просветнаха, появи се бледо сияние, избухна пълна нищета. Патриарси надаваха крясък, изпадаха в спазъм – те бяха открили своята обична майчица. Идеше редът на Utera, в която бяха Сардияна и Архиментарят.

Младата жена и страшният мъж, сред транс и крайна самозагуба, доближиха вакината, когато огромно и отвъдсветово налягане натисна космическия контейнер. Почти строшените дискове в ръцете на Сардияна тъмнееха, по-излишни от всякога. Malisidia беше изчезнала. Шуг така и не разбра това.

Време е да използваме още малко от нашата фантазия и да си представим какво се случва в тоя миг, когато неописуемото е изправено в безумната си цялост пред нашите двама герои.

Пожар. Представете си пожар. Но не тоя на горяща шхуна или на кибритена клечка в каньона “Чезал”. Опитайте да видите пожара на пъкъла: пламъците му са толкова близо, че пламъкът си ти. Не ти е позволено да се изтеглиш от себе си с мисъл или чувство, за да се погледнеш някак. Така че нямаш поглед. Този пожар е пожарът на върховната слепота. Гориш, без да те боли, затова гориш цял. Нямаш нищо, притежаваш липсата си. Губиш се, не намерен никога. Пожар. Представете си пожар, пожара на угасеното…

Архиментарят, зяпнал и напълно полудял, беше плът, която стоеше, но не живееше. Сметта по нищо не се различаваше от него. По нищо. Докато не се строполи и черната му дрипа не го покри  цял.

Сардияна, ех, Сардияна. Младата жена видя всичко. Вникна навсякъде. Нищо не разбра, но беше там. Видя кула, кула като цвете, с вито стебло. Видя корона в небесата, видя цветчета до земята. Видя улици, така обширни, че ширината им прекрачваше всяка дължина. Улици-лъчи, които низхождаха в едно черно слънце. А там видя овал, видя и хора. Видя мъже от мрак и мъже от светлина. Видя фреска, а във фреската прозря мъката на жената. Видя коридори, но не видя края им. Видя мъж, който потъва в тях и не след дълго изчезва. Видя вулкани, видя как земята се тресе. Видя вода, която пада от небето, видя свършека на света.

Двата диска се завъртяха. Символите светеха някак разчекнати, лъчите им пробягваха на пресекулки. Ръцете се повдигнаха, откъде тая сила! Като две изгубили осите колела златото и среброто се клатеха, но се въртяха. И се издигна огън, огън от любов и храброст. И рев. Точно срещу Черната дупка. Сардияна виеше, виеше песента на Злата жена. Думи липсваха, имаше зов. Носеше се непобедимост.

Падна на колене. Безжизненото и скрито изпод дрипата тяло на Архиментаря лежеше пред нея. Падна по гръб. Двата диска продължаваха да сочат напред и да светят в лицето на Страшната черна дупка.

 Последен час на Utera, последен къс живот. Боклукът се въртеше в безпространствен вихър, стените се сцепиха. Вакината се строши. Utera се смачка. Камъче. Точица. Микроб. Нищо.

Край.

Космосът не знае тоя слух, мълвата му е непозната, защото никой не беше там, а само тя: Черната дупка няма друг край, обратна страна. Но една-едничка Utera изникна точно оттам. Сама и напълно цяла. Вътре имаше жена. Сардияна надигна глава, беше просната и безсилна. Опря се на лакът, повдигна снага, откъде тая сила! И тогава чу. Плачът! Дрипата, намачкана и най-вехта, лежеше между краката й. Златният диск, здрав и бляскав, облетя черния плат и го разнищи до най-последен прах. Едно бяло бебе беше там. При нея.

Сребърният диск се завъртя в лявата ръка на Сардияна, зъбецът му заигра, наклони се и сряза пъпната връв.

Таромануг Шуг се роди.

Най-сетне.

Из космоса вилнее вятър и носи истина една, самият архимент: Патриарси треперете! Яви се майката на всички Шуг. Цяла синя, най-зловеща. Ще ви стопи, ще ви строши, накъде ще побегнете, къде ще се скриете? Войски ли пратихте да я сломите, молитви ли не мълвяхте. На край света, дето галактиката свършва, една жена се носи в космическия вятър, а до нея момче с черна дрипа, а от ръце му дискове растат. Utera разтварят, откриват и най-скътания архимент. Тя, майката, износва всеки фетус и прави го дете. И носи се обратно с дечурлигите безброй. Питате за името й? Коя е тя? Не знаете ли, не чухте ли? Тя е Сардияна – Злата сила.

Ех, мое мило синьо зайче… ех!