АРМАГАН ОТ ТУРЦИЯ
В този мошенически кървав век.
Сред тоз народ от света и Бог отлъчен.
Ако срещнеш честен - (беден) човек -
убий го да не се мъчи. Ст. Цанев
Ноемврийското слънце се търкулна от върха на близката планина. Като огнено кълбо кацна върху сивите облаци, обагри ги с кървав блясък. Освети заспалите селища край пътя.
Това ли е България? Край пътя мълчаливо зад нас оставаха неми къщи. Тук-там над някой комин се извива дим. Къде се изгубиха работливите българи?
Някога тук се виждаха хора, които извеждаха по това време животни, а сега по прозорците на пустите къщи се мяркаха сенките на препускащи коли.
Автобусът оставаше зад себе си километрите. Пътниците, повечето жени, тихо споделяха студа и неволите. Безработицата не е само за тях, но и за техните мъже и деца. Изкарваха по някой лев с куфарна търговия от разликата в цените между родината и Турция. От час си разказваха за цените и пазарите в южната ни съседка.
Гласът на шофьора ни сепна. Наближаваме границата – петнадесет минути почивка. Магазинът пред граничната бариера се изпълни. Едни грабеха от рафтовете мастика и телешки суджуци, други стояха пред тоалетната на опашка. Чуваше се дрънченето на петдесет стотинковите монети, такса за облекчение.
Пред КПП-то автобусът се изпразни. Намръщените очи на служителя се стрелкаха върху всеки от нас, сверяваха се образите от снимката от паспорта с нашите. Отново сме в автобуса. В Турция отново се повтори. Разликата е, че там се качи митничар. Огледа седалките с бръснещ поглед, усмихна се и ни пожела нещо. Отзад българските туркини преведоха. „Добре дошли в Турция и лек път”.
Не почувствах, че сме в друга държава, архитектурата като нашата. Замяркаха се забързани хора. Край пътя се видяха строежи. Над малките фабрики се издигаха валма от пара. Забързани деца отиваха на училище. Животът ме връщаше, като на кино лента - България от преди години. Живот!
По уредбата ни съобщиха за първата спирка - складова база. Двадесет минути за пазаруване. Край мене пътниците като ужилени наскачаха и се втурнаха през отворените врати към първата Мека – пазари.
Тръгнах след тях. То беше едно пазаруване – ума ми взеха. Прах за пране, сапун, стекове с кола и какво ли не.
На всеки пътник бяха предоставени по две седалки. Скоро на свободната се издигна купчина от покупки.
След минути автобусът набра скорост. Високоговорителят обяви нова спирка – одринският пазар. Пътниците като овце се юрнаха към сергиите. Имахме четиридесет и пет минути. А там циркът беше пълен!
Покачили се сред стоката с високи и пискливи гласове на неразбираем за мен език течеше устна реклама. Всичко имаше – обувки, ботуши, чанти, бельо и каквото ти дойде на ум. Стоката висеше закачена за покрива над сергиите.
До края на деня тичахме по магазините. Скоро се явиха и стекове с цигари. Били забранени да се внасят в България. Завдигаха се седалки, покривки и какво ли не, да се скрие печелившата стока. Някой обясняваше, че в домовете им всички пушели и тези запаси били до следващото пътуване.
Оставаше час и половина до мръкване. Бихме могли да разгледаме града. Уморените ни крака, събудени от любопитство, ни поведоха по главната улица. Нямаше жени със забрадки или прикриващи лицата шамии. Младежи с грейнали лица водеха любимите си. От близкото училище се чуваше детски смях. Сякаш се връщах в моята младост. В нея не срещах намръщени лица. Не видях нито една ромска каруца да пресича града. Нямаше ги и просяците. От минаретата призоваваха правоверните мохамедани за вечерен намаз. Чак сега се появиха жени в черно - набожни мохамеданки, те бяха като нашите монахини. Със ситнещи крачки потъваха в джамийските порти. Учудените ни погледи се мъчеха да разчетат непознатите за нас думи от рекламите край нас.
Насочих обектива на апарата към статуята на бащата на нацията Кемал Ататюрк, на чиято глава бе кацнала врана. Една жена застана пред мен и с викове изгони досадницата и чак тогава ми разреши да снимам. Разбрах жеста!
Естествените ни нужди си казаха думата. Влязохме в близкия ресторант и с жестове попитахме за тоалетната. Любезният сервитьор ни показа вратата с усмивка. На излизане му подадох дребни монети за услугата. Той ги отблъсна и заговори нещо. От съседната маса на чист български език ми преведе мъж с побеляла брада. За него е голяма чест някой да посети ресторанта, дори да не консумира нищо. Махнах с ръка за довиждане.
Ех, ти мое българско гостоприемство, научи се от другите и тогава се гордей.
Автобусът отново тръгна на път. Обстановката беше нагнетена. Чуваха се разкази за подкупни митничари с животински имена. Надеждата ни беше да попаднем на по-милостив служител. Неусетно наближихме границата. За секунди пред безмитната зона се проточи върволица от хора. Всеки купуваше това, което беше пропуснал през деня. Отново сме в строй пред кабината на КПП-то. На гишето отново се сравняваха дали снимките в паспорта отговарят на собственика му. Турският митничар огледа багажа ни с усмивка. И се зарадва, че страната му е припечелила добре от нашите покупки. Пожела ни приятен път.
Пред нас е България! Настана гробна тишина. Между седалките заснова собственикът на автобуса. Събираше от всеки по двадесет лева за подкуп на митничаря.
Заспрягаха се имена на животни и едно мъжко. Той ще ни проверява. Чуха се десетки радостни въздишки. С тази надежда цял час стояхме паркирани пред митническия терминал. Вратата се отвори и там се появи мъж със зло лице.
- На канала! Всеки да свали личния си багаж долу до колата за проверка.
Всички изтръпнахме. Проточи се верига от натоварени хора. Всеки носеше надеждата за утрешния хляб. Найлоновите чанти се разтовариха край рейса. Злобният митничар зарита багажа.
Като глутница вълци наскачаха и останалите му колеги. Вътре захвърчаха кори за баница, бельо и други дребни вещи. Скоро стигнаха и до тайниците с цигари. Лицата край мен се смразиха.
Подаде се главата на главатаря:
- Всичкият останал багаж да бъде свален! И тогава отново горе! Всеки на мястото си!
Мълчаливо автобусът се изчисти от багаж. После седнахме по местата си.
Главният митничар като хитлеристки офицер от командите на СС с ръце на кръста започна разпита. Уплашените хора набързо си признаха. Отново ни свалиха в студеното отворено хале, всеки пред багажа си. Имаше хора над седемдесет години, които с мъка стояха на крака. Те вече не очакваха отдавна обещаните от правителството увеличения на пенсиите. Взели съдбите си в свои ръце, сега като престъпници чакат присъдата от българските служители на реда, които в това време разглобяваха автобуса в търсене на нови тайници.
Унизителният цирк продължи няколко часа. След това на пригодената за проверка маса премина целият багаж. Останаха няколко найлонови торби с цигари и тютюн. Собствениците им ги бяга изоставили. Последваха разпити и закани, че ще извикат следствени органи.
- Ние, митничарите, сме на работа. Мислете му вие на студа!
Най-накрая ни разрешиха да се качим отново в автобуса. През двадесет минути идваха полицаи и извеждаха на разпит провинените пътуващи за съставяне на тлъсти актове. Бях взел един стек с цигари за мой близък като армаган. Дадоха ми квитанция за извзети осем кутии и две ми върнаха. Било ми за първи път. От квитанцията се виждаше неграмотният и пълен с грешки правопис на българския митничар. Макар че бях дал паспорта, името и фамилията ми бяха прекръстени до неузнаваемост. Не разбрах дали от мене е взето нещо или от друг гражданин.
Процедурата продължи до утрото у кого са намерените стекове с цигари тютюн.
Накрая освободиха автобуса и поехме към сиромашката ни родина да ближем раните си от нощната гавра.
А колко е просто - внасяш стек цигари - мито. За два - друго мито, за три-четири стека - повече. Макар че на повечето цигарени стекове имаше български надпис и бяха наше производство.
Нали затова е митница - да събира мито.
На площада, където спряхме в родния си град, от мургавелки ромки си купих цигари на двойна цена, да зарадвам близките си с армаган от Турция. Попитах ги какво количество мога да си купя от тях. „Един камион, Бате!”
Ето това е българска работа - за кокошка няма прошка. Тези, които внасят камиони, ги толерират. Продават стоката си чрез пласьори, а ние си купуваме армаган от Турция... От тук!
© Мимо Николов All rights reserved.
Нацията Турция? Мислех че Турция е държава.И не знам да има български корени Мустафа Кемал Ататюрк, освен,че е бил военен аташе в България.
По скоро споровете са, дали баща му е македонец или албанец, а самият Ататюрк е роден в Солун.