Безплодни атоми обагрят в пурпур безжизнените ми мечти... Надеждата, търкаляща се в прахта от скелети на динозаври, ридае с желирани сълзи... Драконът-дете в гърдите ми, настръхнал слуша ударите на измачканото ми сърце... Аз прегръщам клетата си кукла и умирам с размазан по нозете грим... Патерицата, подпираща Душата ми, изсъхна и се сгърчи под силата на Слънцето. Луната ми подаде длан, но с условие - да и продам косите си... Умиращата песен е безжалостна в проклятията си към мен. Сънят, изгубен в Пространството, лежи нещастен върху препускащ кон. Юздата му е стегнала копитата излъгани. Стоя затворена в стаята на самотата си и чакам Някой да почука на прозореца, който всъщност не съществува. Гласовете от небитието житие ровят в главата ми и изплитат около мен паяжина от дълго жадувани чувства... Духът ще отлети от грозното си тяло и глупаво ще търси спирка за себе си, а тялото, стопено от Времето, ще се превърне в прах. Прах от костите на умрели Динозаври... В Сърцето ми безкрило птиче ...