Променя ли го? Променя ли света си? - Излишен въпрос. Разбира се, че не. Стои и чака. Тъпче на едно място. Като кон. Кон с капаци... Яд ме е. Вбесява ме. Съдбата не раздава шансовете си току-така. Не ги разпилява за щяло и нещяло. А вижте я нея, хем галеница, хем неблагодарница. Възможностите ù са подарени незаслужено и са много. Валят. Тя ги хваща, но в следващия миг виждаш как тъпче безразлично отгоре им. Дори един кон не би стъпкал така закуската си! Жалка картинка...
След поредния си гаф тя е с изкривена в иронична усмивка уста. Вперила поглед напред. Ама кого заблуждава?! Всъщност се навежда, за да влезе в оная нейната дупка. Там размишлява. За себе си, за хората около нея. Но най-вече за собствената си особа. Ако питате мен, дупката от едно време си е обор. Никога не го почиства. Претъпкан е. Спомени, спомени, и то все ненужни. Навяват тъга. Всеки път в опитите си да почисти, те ръмжат от тъмните ъгли. Тези псета не си поплюват! Предупреждават я с гласа на собственото ù самовнуше ...