Зле се чувствам. В това заебано от Бог село, в заебаната планина, на майната си захвърлена, сякаш изтървана от небесата, та се пръснала дето й видят очите. И са се пръкнали от тоя посев на Всевишния ями и баири, тук-таме покрити с мъх и някое оскотяло храстче, и търчат разни пещерняци, катерачи, майната им на всичките, като откачени се врат по дупките, като паяци висят по скалите. Хич и не им се чудя на акъла. То за туй не се иска много. А, и рибари разни. С все палатки, домочадие, като наобиколят язовира, като опънат циганията, радиа напуснали, жените им развяват телеса по монокини, хлапищаци цамбуркат в плиткото...

Ще хванат риба, ама знаеш кога!
Ей в тоя затънтен край ме изпратиха. Какво е туй пробация? Щото ми викат, благодарение на нея съм отървала женския в Сливен. За едно посягане - три години! Вярно, че с писалката на съдията, вярно, че по време на делото за развод, ама не можах хубаво да я забия в главата му. На бившия си. Хванаха ме жандармите. А съдията, уж жена, него защити. Ни молби, ни обещания помогнаха. Изритаха ме тук и това е.

„То аз доячка в обора няма да ида“, викам, а се смее наздзорникът ми.

- Какви обори, какви доячки, то крави за семе не останаха.

Завършила съм техникум по далекосъобщения. И ето. Работя в пощата. Седя по цял ден и „Алоу“ в слушалката. Това село, дето съм аз, се пада нещо като център на три други. Те са така тук в планината. Двайсет къщи - махала, още двайсет - друга. Три махали – едно село правят. А телефон - само в моето.

И пощата една, викат й „ Изгорялата .“ Преди три години пожар я изпепелил, ама да бе пламнало цялото им село, да ги чумата изтръшка. И са я изместили в изоставена къща. Тук, по планината много такива. И аз изоставена, и аз в нея, пощаджийка го раздавам. И веднъж в седмицата ходя при надзорника да се разписвам. По условията на пробацията, нали ви казвам. Все едно, има де да се скрия или избягам сред тия баири.

Пък като седя и си мисля да изгори селото, се сещам, че и да бе изгоряло, в друг Диарбекир щяха да ме тикнат, тук поне язовир и пещери има, та виждам малко народ през уикендите.

Пак, че отървах Сливенския. И с психото се разминах. Тоя факт, че съм лежала и преди в жълтата къща как им убягна, не разбрах.
И не знам защо, мразя ги тук всички. Аз ли съм крива, те ли, щото са селяни прости, но не мога да ги гледам.
В пощата голям панаир става. В началото от скука го правех, ама сетне разбрах, че ми харесва. И обърквах на клиентите линиите нарочно, те се задавяха от крясъци и недоразумения, караха се, крещяха си, а аз умирах от смях под благовидната и състрадателна маска, която бях нахлузила от първият си ден тук. И от кеф. Много важно, че някаква баба припадна и я откараха в болница, като чу за смъртта на сина си. После като разбере, че е жив, още осемдесет години живот не й мърдат. А някакъв пък се разведе, щото му обърквах линията на жена му с тая на един от Хасково. И по една случайност и оня се казвал Цонко, и той автомонтьор, ревнив като Отело; та се изпокараха.

Единият вика: "Аз за риба една седмица съм дошъл, ти веднага си се намъкнал при жената!"

Другият го сиктирдосва: „Аз съм си вкъщи при моята си жена, а ти иди на майка си в...“

Такива работи. Хем се радвам на суетите човешки, хем и денят минава бързо. И все ми е тая за разните там съдби разбити, срещи неосъществени, раздели заради недоразумения и прочие. Да си се оправят. Мен нали ми е гот! А някой усъмни ли се нещо, мятам една огорчена усмивка на оная гримаса, хрисимата, и с най–сладкия си глас зачучулигвам:

- Какво, моля? Извинете, възможно е, линиите тук са ужасни! Защо не ползвате хубавата „Нокиа“ която държите? Няма обхват? А-а, ясно! Съжалявам, много съжалявам, най–близкият телефон е на осемнайсет километра от тук. Ако желаете, да ви повикам такси от града, ще стане по–бързо?

Маха с ръка жалващият се, псува майките на пощите и пак се реди на опашка, защото апаратите са само два, а ако сложа и табелка „Не работи“ на единия, ела, та гледай сеири.

Когато хептен ми доскучае, набирам някого, ей така, произволно и започвам да го пращам или да си плати сметката за тока, или на погребение, че тъща му е хвърлила топа, или за леля му от Търговище се представям, болна на легло, да ми изпрати пари за лекарства. Знаете ли, колко тъпаци се хващат. Един ми прати двеста лева, друг колет с луканки.
Загубен народ!
Ах, как ги мразя!
Да ми минат един път двете години дето останаха, та да се махна от тук.

Веднъж обаче, ми се случи нещо странно. Обади се мъж търсещ някаква си Нина, от летовниците. Ако дойдела да поръчва разговор с еди-кой си номер, да й предам, че в края на седмицата той щял да идва. Да се видят. Не е толкоз важно какво още каза гласът. Важното е как звучеше. Плътен мъжки баритон, с отенък на сурова мъжественост, събуждащ копнежи.

Какво да кажа. Такова нещо не ми се бе случвало. Обхвана ме диво желание за секс. Няма тънтъра–пънтъра при мене. Грабне ли ме хормонът, отиде! А ме завладя този глас, подмокрих се на стола, засърбя ме либидото, ужас! Искам мъж и това е! И то не с кой да е, а с тоя, от телефона! Те такова чудо не бях изживявала.

Не че не бях преспала с двама-трима тука, дори и постоянен си имах, електротехник от окръжния, ама той я дойде на две седмици, я не; баш кога ми се прииска, той по аварии през девет села, в десето. Мечки го яли него, а от летовниците, те само пишлегарчета и дъртаци. Едните могат, ама не знаят как, другите и да знаят, файда няма, че са им кухи лейките вече и меки връзките, за да си вдигам заради тях краката.

Тоя глас ме заяде мене отвътре. И цял ден го слушах, като на запис се въртеше в главата ми. На няколко пъти а-ха да награбя слушалката и да го набера, но се сафирясвах, баси, толкоз ли съм изпаднала.
Надвечер идва едно красавче, има-нема двайсет, издуло една пазва, накокошинило се, вързало руси косици в опашка, мига насреща ми с едни клепки, като нарисувани, а очетата му ручей планински, гласче на пепеляшка:
- Извинете - вика - до София, спешно!
Жегна ме нещо мене, парна си ме баш под лъжичката, да не е, казвам, този и този номер.
- Ами да, той е, вие откъде знаете?
- А - смея се - всичко знам аз, мила.
И се усмихвам, а вътре ме гризе мелачката за души, оная, същата, дето наръга бившия ми с писалката, същата, заради която гния по тия баири:
- Ще идва в края на седмицата – мрънкам й и се удивлявам на себе си - предаде да не се безпокоите.
- А, не, не, трябва да го подсетя да ми донесе нещо, че тук магазини няма, а аз имам нужда от...
- Не може, бе! - Ай, от дума не разбират малки клошарки на самотни души. Ми такава си е, какво! Завъртяла му главата на Чичко Паричко, сега иде да му реве по телефона, сиктир оттука! - Каза да не го безпокоите! Имал си и друга работа, не му е до вас!

И се гневя, усещам, на тая пикла Нинчето, а тя ме гледа недоумяващо, мигат клепките й, като живи, аха да хвръкнат, нещо светна в синьото на очичките й, а де!, А бесове, де! Я да те видим, скъпа, защото от мен по-бясна и по-кучка няма да намериш! А опитай се, та да наритам и теб, и кльощавия ти задник по стълбите.

Ама не. Стихна огънчето, дяволето в нея се притисна до земята, затрая си, сълзица се спусна по бузките му; взех, та го харесах отведнъж това хлапе, себе си зърнах в очите му – цял живот сърдита на света и трошаща глава в стените, та съжалих я, пропуснах покрай ушите си думите й:
- Моля ви, двойно ще ви заплатя! Много ми е нужно да се обадя!
И защото не винаги съм била душевен парцал, и защото в мен, макар и погребано дълбоко, бе останало късче романтика, която мъжете не бяха успели да окепазят, набрах.

От другия край на жицата изпя професионалистка:

-Алоу! С кого да ви свържа?

Дотук с очарованието на копнежите. Кипна мозъкът в главата ми, забучаха ушите, замъгли се погледът ми, с катран да ме бяха залели нямаше така изпържена да се чувствам. Ревнах:

- От кабинета на министър–председателя по авариите и бедствията се обаждам! Бързо дай шефа си на телефона, че ти изгоря мястото!

Мига Нинчето на парцалки, не е подозирала толкова гняв насъбран у мен. И защото ми е паднала маската сигурно, страховита изглеждам, чак отскочи встрани, спокойно, детко, няма да те ухапя; ама я изкарай и ти, девет месеца в лудница, преживей два развода, седи завряна в кучия гъз на географията година и нещо, да видиш на какво ще се превърнеш...

Ошашави се онуй, на жицата, „секундичка“ вика ми, а гласчето му хептен се стопи от шубе. Ще ти дам аз една секунда, и намигам на малката клошарка срещу мен, и усещам как все повече я харесвам.
- Ало, Генов слуша. Кой е на телефона?
Боже този глас! Абе, ей, хора! Не падам от небето! Ама няма глас такъв, бе! Мани тенори-менори, басове, сопрани разни оперни, гласове иззад и пред кадър, няма бе! То направо от еротичен филм от топ десет в световната листа, ама ангел го озвучава и цялата небесна филхармония се строила с него, и в хор. Всяка дума бърка из фибрите на душата ми, човърка, разглобява ме, из най–тъмните кътчета се навира и ги прави светли и чисти, като девица пред амвон. Като светото причастие. Като изкъпана се чувствам, неопетнена, желана и значима. И мога пак да се усмихна! И днес по–малко ще мразя хората около себе си!
- От Пожарище се обаждаме, извинете за малката хитрост, но ви търсят по спешност...
Чувам се, но сякаш не съм аз. Любезна, сърдечна, загрижена, не лицемернича както обикновено, иска ми се повече да го задържа на линия, дори дишането му долавям, а моето сигурно е толкова учестено, че няма как да не се сети, че хвърча във фантазиите си по него. Господи! Ами да! Ето, усмихва ми се, разбирам го, усещам го, за Нина пита, ама да, ето ви я Нинчето, жива и здрава, давам ви я...

И подскочи хубавкото Нинче, дето няма повече от двайсет, залепи розово ушенце на слушалката, залепих се и аз, уж поръчка някаква изпълнявам, слухтя да чуя какво ще си кажат. Хем ревност ме съдира, хем ми е хубаво да слушам музиката на гласа му. Но докато си рекат „здрасти“ и - прас! - пропадна трасето. Тоя път без майтап. Зажумях от мъка, стиснах зъби, за да не се разпсувам пред нея и безсилието от случилото се. Като че не неин разговор се провали, а мой. Най–важният в живота ми. Наказание божие!

Къде си бе, техник! Ела, твоята мама, да оправиш връзките, че главичката ти откъсвам!

Ама няма го! Кой знае къде се излежава под сенките, или джурка ракия из хоремазите.

Изниза се Нинчето разочаровано, ама и аз бясна! Че и отгоре. Опустя пощата, отпуснах му края, всичките попръжни, де що знаех, извадих от запасите си и благославях и БТК, и жиците им, и техниците.

Така ме завари електричарът. Минал да ме види. Ела! Ела, че ми трябваш, хубостнико, и залостих вратата. И си му го изкарах на него, заради всичката болка и яд дето събрах днес. Така му го изкарах, че не можа сетне в москвича си да влезе. Като да бе пиян; набута го колегата му на седалката и седна той да кара. Ще помни кога е правил секс с луда за секс кучка.

А гласът Генов повече не се обади.

То заваля. Развали се времето, нагрочи вежди небето, заплющяха гневни порои, светкавици посред пладне превърнаха деня в нощ. От преизподнята се надигаха могъщи гласове и трепереха земя и скали от него, бунтуваше се природата, а стихията, метеше като добра стопанска сутрин двора – каквото намери по пътя си.

Притъмня. От черно, по черно стана и токът изгасна. От към язовира летят със запалени фарове коли, свирят клаксони, летовниците бягат кой както може да се спаси, зарязали багажа си по брега.

Аз съм спокойна, че пощата нависоко; от мен по – високо, Бог само.

Но нещо не ме кефи паниката на тълпата вече. Друг път бих излязла на пейката отпред, с кесия пуканки да се наслаждавам на суматохата й, а сега, болно ми е. И недоумявам, какво майната си диря навън, помагам на една майка с дете, прибирам възрастна жена, помещението ми се напълни с хора, търсят се, събират се, оплакват изчезналите.

А аз тичам помежду им като линейка и нося вода, хляб, одеяла, дрехите си раздадох.

По едно време тресна гръм, разцепи се де-що здраво място имаше по земята останало, разцепи се и вековният орех, пред пощата, отдолу му куцука Нинчето, крак наранила, едва ходи.

Как съм се метнала натам, издърпала съм я, не помня. Падна орехът, клоните по лицето ми с кървави нокти се разписаха, око щях да загубя без малко, но припаднала в ръцете ми бе Златокоска, допълзях до стълбите, хора ми помогнаха да я внесем.

Не се познавах аз ли бях, или не бях. И кога бях по - истинска. Кучката в мен, или доброволната медецинска сестра, в която се бях превърнала.
Водата заля крайните къщи и дойде на десет метра от пощата. Ток и телефон нямахме. Който се опита да избяга от селото към горната махала, се върна. Пътят пропаднал. Една кола беше завлечена от пороите.

Три дни валя. Три дни и три нощи аз и моето ново семейство треперихме за живота си, три дни и нощи не бях дремвала. И Нинчето бе с мен. След като я приютих от гнева на стихията, станахме неразделни. На куц крак ми помагаше, кораво хлапе.
На третия ден дойдоха хеликоптери. Военните забелязали от въздуха, обадили се в гражданска защита, от там реагирали. Какво са три дни. Особено за тия, дето са на сухо. Няма и да ги усетят.
От единия от вертолетите слезе мъж, около петдесетте. Висок, с посребрени коси. Нинчето се метна на врата му.

Дъждът престана, а вятърът издуха облаците, та пак светна.

И в душата ми просветля.

И в това село, на този опустошен, като след битка, селски площад, затънал в тиня, изпотрошени клони и коренища, смачкани автомобили и една единствена оцеляла сграда, тая на „Изгорялата поща“, аз се почувствах за пръв път изморена. Като след тежък работен ден. Изморена и доволна от себе си. И рухнах от изтощение.
Осъзнах се на носилка високо във въздуха, в хеликоптера. И който твърди, че шумът от витлата пречи да чуеш дори мислите в главата си, лъже. Аз чувах ясно:

- Задължен съм ви, че спасихте дъщеря ми!

Един мъжки глас. Благодарен, човешки. И незнайно защо, не долових еротика в него, нито и потърсих. А ми беше хубаво и спокойно. И не мислех за секс.
Аз, кучката.