Не винаги заспивам от умора. Понякога заспивам от тъга. Тя така е обзела сърцето ми, душата ми, всичко мое. Не винаги мога да я победя или да я изолирам. Когато успявам, тя просто се скрива зад ъгъла и ме чака… Чака пак да стана малкото и уязвимо момиченце, за да ме залее отново, с нова непозната сила. С нестихваща енергия да унищожи съществото ми и да ме накара да се свлека на земята, молеща за глътка свобода.
    А ти, ти дали така заспиваш? Или просто полагаш глава, затваряш очи и всичко свършва дотам. Аз знам, ти не спиш сам. Аз знам, че до теб винаги има кой да заспива. Но сигурен ли си, че тази с която се събуждаш е правилната? Всяка една ли си заслужава заспиването, щом сутринта ще се събудиш пак до нея? Наистина ли това е което искаш? Наистина ли си готов да загубиш това, което знаеш, че ти принадлежи наистина ? Наистина ли мислиш, че всичко е лъжа и че това е поредната гавра?
    Аз знам, някой ден ти ще плачеш за мен. Така както никога не си плакал за някой. Ще плачеш и ще ме искаш за себе си. Но знаеш ли къде ще бъда аз ? В прегръдките на друг, ще бъда може би там където ми е мястото. Няма да съм до теб, няма да съм около теб, нищо няма да ме свързва с теб… И така ще е най-добре. За мен…. За теб не знам. Ти просто ще искаш да съм около теб. Ще изпитваш неистово желание само да ме прегърнеш, но няма да можеш. Ще се молиш на всичко и всички просто да ме зърнеш. Да видиш усмивката ми, да видиш очите ми, да видиш погледа ми… И знаеш ли… Ще видиш усмивката ми, защото ти успя да я погубиш, но за кратко. Защото аз съм силна и излязох сама от това. Така както влязох там. Ще видиш очите ми и как те са празни вече за теб. Ще видиш погледа ми, който следи движенията на друг,не твоите.
   Ще ме търсиш, нали? Ще ме искаш нали? А ще ме имаш ли? Замисли се, за секунда само, заслужих ли цялата болка, която ти ми поднесе? Заслужи ли сърцето ми пренебрежението, което му даде? Защо си помисли че можеш да си играеш с мен сякаш съм плюшена играчка,купена за 20 лева от магазина на ъгъла? Защо не помисли, че аз имам чувства и че те са точно такива, каквито ти казвах? Защо ти беше толкова трудно да приемеш, че аз просто те обичам? Без обяснение, без излишни драми, без причина и без изгода. Защото любовта е ужасно чувство. Тя може да те смачка, но и да те качи на върха. Не е необходимо да знаеш защо те обичам. Любовта няма причина. Любовта е породена от самият човек, от самата му същност. Мълчах, бях търпелива в името на любовта, защото я изпитвах към някой, който не я оцени. Не търсех изгода, търсех сърцето ти. Търсех някаква малка частица от теб, за която да се захвана за да знам, че си заслужава. Търсех в теб онази тръпка, която да ми подскаже, че целият ад си заслужава. И че накрая на тунела наистина има светлина. Заблуждавах се, чаках те, позволявах ти всичко - докато ти беше с други. Позволявах ти да ме имаш и да ме командваш. Позволявах ти да си господар на мислите и усещанията ми. Ти беше с други, а аз стоях сама вкъщи и мислех за теб. Ти, когато ме видя с друг, започна да мислиш за мен. Започна да виждаш, че аз може би няма да те чакам винаги. Че може би някъде се е появил някой, който да ми дава това, от което имам нужда. Защото аз имам нужда да ме обичат. Аз съм добър човек, с голямо сърце. Отворена и готова за нови неща. Ти не ги пожела, затова си тръгнах.
    Обичаше ме, нали? Искаше да си с мен? Не беше само защото винаги бях там, когато ти потрябвах, за поредната сбирка на приятели, в която ме представяш, а те ме познават. За поредното събиране, в което да покажеш, че можеш да си кавалер и истински мъж за мен. Но това беше само пред приятелите ти. Прекарваше вечерта и нощта с мен, а на сутринта ме изпращаше вкъщи и омагьосаният кръг се повтаря. Аз пак съм тази, която те чака винаги и можеш да я потърсиш, когато поискаш. Но знаеш ли, на мене тази роля ми омръзна. Ти беше толкова заслепен, че не забеляза бавното ми отдръпване. Не забеляза как спрях да ти звъня, не забеляза как спрях да ти пиша. Не видя, че моето сърце се свиваше след всяка среща с теб, не видя че то започна да те отблъсква. Като самозащита. Ти се опита да го погубиш, а то се опита да се запази. То още те обича, и сигурно винаги ще те обича, но най-вероятно няма да се върне никога при теб. Ти не го пожела, когато то те искаше, защо то да те желае, когато ти го искаш? Трябва ли да продължаваме със сценария, в който ти диктуваш правилата? Не, няма да продължаваме. То вече не те иска. 
   Аз знам, че ме обичаш. Че някъде дълбоко в себе си ме искаш и ще се опиташ да ме имаш. Но ти казвам… няма да стане. Затова се откажи и просто върви при твоите момичета. Дано намериш тази, която ще те прави толкова щастлив, когато се будиш до нея, колкото беше щастлив, когато се будеше до мен. Аз още помня как в съня си ме прегръщаше. Как ме стискаше и как ме галеше и целуваше. Няма да забравя как ми шепнеше, че никога няма да ме пуснеш да си отида. Още помня сълзите в очите ти, когато се чувствах наранена, а ти не можеше да ме предпазиш. Още помня как ми говореше, че ще ме пазиш винаги и навсякъде, че винаги ще си до мен, че имаш чувства, че ме искаш много, че може би аз съм твоето момиче…Но и никога няма да забравя как се опита да ме поставиш в графата приятели.

   Разбери… Аз просто не те искам в живота си така…