Преди няколко месеца умрях. Но продължих да живея в дома си, сега повече от всякога живеех т.к. нямах никакви задължения към никого. Така дълги години – докато не ме повика Господ при себе си, аз бях наблюдател на всякакви ситуации.

Гледах майка си, сестра си, брат си и видях хора, които не познавам. Не чувствах нищо, но в един момент ме обзе радост, че съм се освободила от  "пипалата" на този ужасен родител. Безчувствени, объркани, сомнамбули без посока, но способни само да убиват и "убиват".

Когато бях между тях, постоянно чувствах студенината им към мен, за всичко им бях виновна аз, защото те живееха за хората, те да ги харесват, те да им дадат, подарят. Никога не се интересуваха да направят нещо сами, винаги бе за сметка на някого, най-много за моя сметка.

Аз починаха от сърце, то просто спря. И причината ми беше известна, многократните опити за убийството ми още когато съм била в майка ми. Спасила ме е баба ми. Но само тогава. Можех да се защитя, но вярата на хората, че семейството ми винаги има право и че аз ги ядосвам ме довърши.