Баба
На автобусната спирка тълпата бързо се увеличава. Трябва да стане чудо закъсняващият автобус да побере всички ни. Притиснат съм от човешки тела и едва успявам да зърна късче проясняващо се синьо небе. Чувствам как тялото ми попива влагата от полепналата по дрехите роса. Кожата на ръцете е настръхнала от бръмченето на улична лампа, но нито тракането на зъбите ми, нито хладът на пролетното утро пречат да притворя жадните си за сън очи.
Тук сме едни от първите, но въпреки това си умирам от страх дали шофьорът ще ни позволи да се качим в автобуса. Имам причини да оставя безпокойството да ме завладее и търся с навлажнени очи подкрепата на възрастната жена до мен.
Срещам груби на цвят, сухи, жилести ръце. Хващам едната от тях и следвайки ръкавите на тъмносинята престилка, погледът ми спира до лице, потънало в бръчки. Две поизбледнели от изживените години очи ме стрелкат бързо и строго. Това е моята настойница. Накратко, баба.
Стоим мълчаливо и от време на време, почти едновременно, погл ...