Приятели, това е началото на новата ми книга, която засега съм озаглавил ,, Бандата,,. Не съм написал още нищо друго освен това, но реших да го публикувам. Жанра отново ще е криминален и се надявам, когато я завърша да ви хареса. Случките в нея, разбира се са единствено плод на моето въображение.

                                                                    БАНДАТА

                                                                     Клетвата

Пълната луна осветяваше пътя им. Вървяха в колона по един, като първият от тях,  държеше едно туристическо фенерче с което осветяваше пътеката през гората. Бяха шестима. Стъпваха предпазливо и в пълно мълчание. Сега гората беше страшна… не като през деня. Сега имаше сенки, или поне така си мислеха децата, които скришом се бяха измъкнали от домовете си без знанието на родителите. Оглеждаха се на всички посоки и дори най-малкия шум ги караше да спират и да започнат да се озъртат  с отворени от страх очи. Никога не си бяха представяли гората толкова страшна. Познаваха я като пръстите на ръцете си. През цялата лятна ваканция тук си играеха на фунийки, водиха войни със съседните блокове, учиха се да пушат и дори веднъж един от тях се напи с ракия, открадната от бащата на друг. Любимото им място, беше една полянка, която се откриваше по средата на гората, а почти по средата на поляната имаше един голям камък. Беше удобен за сядане и всеки ден от ваканцията си децата се събираха там. Вече бяха момчета на по тринадесет – четиринадесет години и момичетата бяха започнали да ги интересуват. Затова основната тема около този камък, беше имено за нежния пол. Кой коя харесвал? Какво да направи за да разбере тя? Друг, как видял циците на учителката по български, докато тя се била навела над чина му, за да му покаже как се пише някаква дума и все такива весели истории.

   Да, но сега беше различно. Беше тъмно, страшно и лунната светлина, никак не ги успокояваше. Въпреки всичко, момчетата крачеха към поляната с въпросния камък. Това беше  целта им.

   - Не стигнахме ли вече, бе? – попита момчето, което носеше един малък чувал на гърба си – Тая котка така дере, че…

   - Шшшът – прекъсна го онзи с фенера – Трай бе!… Още малко остана.

   И наистина. След още само няколко минути, пред тях се откри поляната, огряна от призрачната светлина на Луната. Шестимата се забързаха към големия камък и го наобиколиха. Спогледаха се и единият попита:

   - Кой ще го направи? – като изкара от задния си джоб една сгъваема ножка.

   Всички погледнаха към едно, средно на ръст и слабовато момче:

   - Дидо, как кой?! Нали той обеща!

   Дидо пое даденият му нож и несигурно отговори:

   - Да бе… добре… Вадете я.

   Другото момче, свали чувала от гърба си и каза:

   - Ами ако избяга? А?

   - Няма бе! Дай да й извадим само главата, а с чувала ще я държим да не бяга.

   Речено – сторено. Траян напипа, къде е главата на котката, стисна я около шията, както си беше в чувала и започна леко да я открива.

   - Само главата, ей! – каза Радо и насочи фенера към Траян.

   - Да бе! Дръжте я и вие!

   Две от момчетата хванаха чувала, там където беше тялото на животното и го стиснаха силно. Малко след това, главата на котката се показа навън. Гледката беше страшна. Тя съскаше с отворена уста, а зениците на очите й приличаха на планети. Опитваше се да се отскубне, но безуспешно.

   - Янко, хвани й главата и я сложи върху камъка! – каза Радо на единственото останало свободно момче.

   Той се протегна с две ръце, хвана главата на котката и започна да я придърпва полека към каменния блок. Другите, които държаха тялото й, го последваха и когато всичко беше нагласено, Радо каза отново:

   - Дидо, давай!

   Дидо го погледна, разгъна ножката и се доближи до животното. Опря острието във врата й, извърна глава в синхрон с останалите, стисна зъби и с вик, започна да я коли. Чуха се някакви хъркащи звуци, хайвана за последно напрегна сили, за да се измъкне и … край. Тялото в чувала се отпусна, а Янко, който държеше вече отделената глава на котката, я захвърли в краката си и повърна. Най-жестоката част приключи. Оставаше да довършат останалото.

   Когато всички се поуспокоиха, Вичо попита:

   - Колко стана?

   Емил погледна електронния си часовник, подарък от родителите му, и отговори:

   - Още две минути.

   Всички зачакаха мълчаливо, гледайки към локвата кръв, останала върху камъка след тяхната жестокост. Чувала с тялото на котката беше опрян от едната страна на камъка, а главата и се намираше от другата. Единственият свидетел на това  котешко жертвоприношение беше станала кръглата Луна, която осветяваше поляната с шестте момчета.

   Електронният часовник изписука.

   - Полунощ е – каза Емил – Да го направим.

   Момчетата направиха кръг с телата си около камъка, потопиха показалци в кръвта на котката и всеки нарисува кръст на челото на стоящия до него. След това протегнаха ръце един срещу друг, като сключиха дланите си.

   - Помните ли клетвата? – попита Радо.

   - Да – отговориха останалите.

   - Добре. Започваме на три – всички зачакаха с наведени глави и затворени очи – Едно… две… три!

   В тази така тиха лятна нощ, прокънтяха гласовете на шестимата. Беше призрачно.

   - Аз – всеки каза името си – се заклевам в живота си  и този на нашите, че винаги ще защитавам приятелите си и никога няма да ги предам. Заклевам се да бъда верен на бандата и да изпълнявам всички заповеди издадени от нея. Заклевам се да нямам друго семейство освен бандата и никога да не се женя. Ако наруша тази клетва, кръвта ми да се разлее, като тази на котката. Заклех се!

   Приятелите отвориха очи и се спогледаха. След това всички започнаха да се смеят и да скачат около камъка, като се прегръщаха един друг. Оттук насетне те щяха да са неразделни. Вярваха във всяка дума от клетвата си и в този момент, нито един от тях не се усъмни, че някога ще бъде нарушена. Те щяха да бъдат бандата на шестимата. Радо, Вичо, Дидо, Траян, Янко и Емил.

   Това се случи преди повече от двадесет и пет години. През далечното лято на хиляда деветстотин осемдесет и девета година.