БАНДАТА

                                                вулгарен роман - трета част

Месец по-рано

   Края на март беше топъл, слънчев и приятен за сезона, въпреки уверенията на синоптиците, че след меката зима се очаква силно застудяване. Светът се събуждаше от дългата летаргията в която беше изпаднал през студените месеци. Дръвчетата вече бяха започнали да се разлистват, тревата избуяваше по градските паркове и селските дворове, а врабчетата – тези малки сиви бойци – чуруликаха весело измежду клоните, радостни от настъпващата пролет. Южнякът – снегояд, както го наричаше един от синоптиците по телевизията, беше минал и през китното село Лозен. То беше сгушено в полите на Лозенската планина и се намираше само на двайсетина километра от София. Имено заради това, много от жителите на столицата закупуваха парцели тук и строяха вили, на които да отдъхват след тежката работна седмица. Особено през лятото, селото се пълнеше с новодомци, дошли през отпуската си с цялата челяд, а детските викове огласяха улиците от сутрин до вечер. Това разбира се радваше местните жители и им даваше доста теми на разговор в селската кръчма. Кое дете на кои било? Те от  къде били дошли? Ама с какво се занимавали, и все такива безобидни клюки, които в повечето случаи се донагласяха от самите тях.

   Не се радваше обаче о.з. генерал-лейтенант Димитър Янчев. Мразеше децата. Дори собствените си внуци едва понасяше, когато бяха около него и се опитваха да привлекат вниманието му. Не, че не ги обичаше. Напротив. Обичаше ги. Радваше им се. Все пак бяха негова кръв. Наследството му към света. Но…избягваше да бъде в тяхната компания. Беше изключително зает човек и въпреки, че за своите близки и съселяни беше  един пенсиониран военен с висока пенсия, генералът беше много повече от това.

   Къщата му се намираше в края на селото. Представляваше една обикновена, двуетажна постройка, съвсем непретенциозна по вид, с голям двор и хубава беседка в единия край. Отстрани на къщата имаше гараж в който за парлама, генералът държеше една добре поддържана, но вече доста стара ,,Лада,,. Не, че не можеше да кара най-скъпите лимузини и да живее в палат. Можеше разбира се, но това не го интересуваше. Единственият адреналин, който поддържаше осемдесет годишното му тяло и караше умът му да сече като бръснач беше властта! Огромната власт с която разполагаше. Само една негова дума, можеше да пренареди политическата класа в България. Само една негова дума, можеше да свали една и да издигне друга икономическа групировка. Само една единствена, произнесена от него дума, можеше да разпали гангстерска или етническа война. Една дума! Именно затова о.з. генерал-лейтенант Димитър Янчев внимаваше с думите.

   Днес обаче трябваше да каже своята дума. Разбира се, се беше посъветвал със своите хора. Тези, които управляваше и тези, които пресата наричаше ,,генералският кръг,,. Искрено се радваше на това определение. ,,Генералски кръг,,! Та за всички, това бяха малка група от възрастни хора, които ги свързваше единствено  Българската армия и които, по времето на комунизма заемаха високи постове в нея. Братя по оръжие ‘дето се вика.

   В действителност обаче, тези седем човека си играеха със съдбите на осем милиона българи. Със съдбата на една цяла държава!

   Както всека сутрин, така и тази, генералът стана в шест часа. Отвори единият прозорец на спалнята си и без да обръща внимание на сутрешния мартенски студ, той свали памучната си пижама и остана по долни гащета. Приближи се до стария грамофон, поставен върху изкусно резбована, дървена масичка и постави иглата върху плочата, която никога не махаше от него. Във все още тихата мартенска утрин, прозвуча мелодията, съпътстваща любимата му руска песен ,, Подмосковние вечера,,.  Вдиша дълбоко чистия въздух достигнал до него и се зае със сутрешната си гимнастика. Навик, останал му още от времето, когато беше курсант във висшето военно училище. Когато приключи, спря грамофона и влезе в банята за един дълъг, горещ душ.

   Вече освежен, генералът облече любимият си червен анцуг и се отправи към кухнята. Пусна котлона, постави върху него кафеварка тип ,,кубинка,, и извади от дървената кутия, която стоеше на масата, една пура от любимата си марка ,,Cohiba,,. Започна да я върти между пръстите си, а когато кафето вече беше готово и той го наля в чашата си, взе ножчето за рязане на пури и с примерено движение отряза единият й край. Постави я между зъбите си и поднесе настолната запалка във вид на пистолет към нея. Натисна копчето и от нея излезе пламък. Генералът засмука няколко пъти за да разпали пурата и шумно изпусна димът навън след което вдиша с наслада аромата. Въздъхна силно. Очакваше го една нежелана, но иначе важна среща. Това беше един от малкото моменти в които той не беше напълно сигурен в изборът си. Но така или иначе, едно от неговите протежета трябваше да си замине, а на негово място да постави друго. Беше важно, а и той знаеше, че на няколко години трябваше да има подмяна. Иначе рискуваше да изпусне нишката на хората, които беше издигнал толкова високо в мафиотските среди, като им даде прекомерно много власт.

   Съжаляваше за човека, който само след месец, щеше да напълни страниците на вестниците с новината за  смъртта си. Помнеше деня в който му предложи да поеме бизнеса на предшественикът му. Това беше преди близо десет години и от тогава всичко беше наред.

   Радослав Гаров – Радича, беше изключително находчив и умен младеж. Още в зората на демокрацията, той беше отворил автосервиз и много бързо разбра къде е далаверата. Започна да се занимава с крадени коли и бързо събра около себе си банда от находчиви момчета, които искаха да забогатеят бързо. Крадяха скъпи автомобили, на които в сервиза пренабиваха нови номера на рамата и двигателя, пребоядисваха ги при един техен авер в село Царацово и след един дебел плик до началника на КАТ се сдобиваха с документи за колите. След това ги продаваха за умопомрачителни суми. Бизнесът процъфтяваше, докато един ден пред сервиза не спря един лъскав ,, Мерцедес,,. От него излезнаха няколко момчета с анцузи, златни ланци по вратовете и потърсиха Радича. Казаха му, че или трябва да им плаща парса за да работи спокойно, или гори. Радо се съгласи. Започна да им плаща и продължи с дейността си. Отвори още два сервиза в Пловдив и вече беше създал група за кражби на коли извън граница, когато отново беше посетен от същите мутри. Този път онези искаха да им плаща двойно. Той привидно се съгласи на техните условия, но де факто реши да действа. Още първия път, когато дойдоха при него, Радо, чрез негови хора разбра кои са те, и, че са в същия бизнес, но не се ползват с големи протекции от босовете. Когато получи информация, кои са сервизите им и автосалоните, където продаваха крадените си коли, Радо изпрати своите момчета. Само за една нощ в София пламнаха два автосервиза и един автосалон. Посланието беше изпратено. И точно когато назряваше момента да започне война между групировките, които се занимаваха с крадени коли, Радича влезе в полезрението на генерала. Той го проучи внимателно, чрез негови хора и накрая се срещна с него. Остана доволен от това, което видя. Пред него беше застанал един млад мъж, готов да отстоява позициите си, но и разбиращ, че без закрила няма да просъществува и ден. Мъж, който държеше на думата си и имаше силно изразено чувство за чест и преданост, към този, който му е помогнал. Генералът се беше зарадвал, разбира се без да го показва външно. Предложи на Радослав да му помогне да поеме бизнеса с крадени коли в цялата страна и постепенно да го направи един от босовете в държавата, като премахне конкуренцията му. Радо се съгласи и те стихнаха ръце. Договора беше сключен.

   Днес обаче трябваше да се сложи началото на края на това сътрудничество, продължило близо десет години. Не, че  имаше проблем с Радо. Напротив. Всичко си беше както трябва, но генерала знаеше, че не трябва да чака още дълго. През тези години Радича беше придобил сериозна власт в престъпния свят и беше въпрос на време да злоупотреби с нея. Т.е. да стане непослушен, както обичаше да се изразява генерал Янчев.

   Срещата му беше с едно нахъсано, тридесетгодишно, софийско пишлеме, което през последната година се изявяваше като тартор на столичните автокрадци. Казваше се Борис Христов. Също като великия ни бас.

   Генералът го наблюдаваше от страни и градеше впечатления. Това, което разбра, не беше точно това, което търсеше, но се доближаваше до него. Борис беше жесток, не търпеше конкуренция, изискваше максимална преданост от хората си и най-важното. Мразеше Радича. Преди време се бяха сдърпали и тогава Радо го прати в болница с потрошени кости. Освен това беше лукав и подмолен. Качества, което при Радослав отсъстваха. А те бяха ценни. Поне за това, което искаха да постигнат седмината от ,,кръга на генералите,,. А именно отстраняването на Радича!

   Наближаваше осем часът, когато единствения човек, който имаше право да безпокои генерала, почука на вратата на кухнята. След като получи утвърдителен отговор, той я открехна, погледна към красивото, венецианско кресло на което седеше генерала и каза:

   - Другарю Генерал, гостът пристигна.

   - Покани го на беседката и му кажи да изчака!

   Иконома се поклони леко и затвори вратата. Слънцето беше все още далече на изток, а навън беше студено, но това не притесняваше генерал Янчев. Не искаше да кани този човек в къщата си и предпочиташе да се срещне с него навън. Той стана, доближи се до прозореца и погледна към портата. Видя как иконома отиде до нея и отвори едното й крило. Покани човека с който имаше среща да влезе, а на останалите, които се бяха строили зад него, даде знак да изчакат.

   ,, Идиот,, каза си на ум генерала и наметна зимния си халат. Беше му казал да не идва с охрана, или поне не с много хора. Най-много с един… А той…

   Борис беше седнал на беседката, разперил двете си ръце настрани по облегалката на пейката, краката му бяха кръстосани един върху друг, а в бледо розовия си костюм приличаше на провинциален сводник. Генерала игнорира тази картинка и с преправена усмивка тръгна към беседката.

   - Бореее – артистично започна той – А добре си ми дошъл.

   - Добре си заварил началство – с нотка на ирония каза Борис, без дори да си направи труда да стане и да му подаде ръка.

   Икономът беше застанал на няколко метра от беседката. Домакина го погледна и докато сяда на пейката каза:

   - Донеси кафе на госта и кана с портокалов сок – след което се обърна към новодошлия – Е, най-после да се видим.

   - И с какво заслужих честа – попита с същия ироничен тон Борис.

   - Заслужи я ти, заслужи я – генерала продължаваше да се усмихва – Кораво момче си.

   Борис много добре знаеше кой стои срещу него, или поне беше чувал, но сега като видя това сбръчкано старче с този огромен, дебел халат върху него, го досмеша. ,, Това ли е боса, за който всички говорят и го боготворят?! ‘Бах ти и пенсията, копеле,, помисли си той, но на глас каза:

   - Ами такъв съм. Здрав и корав! – и се захили.

   - Така, така – потупа го по рамото генерала – Такива хора ни трябват. Твърди! Но, питам се…дали наистина си толкова твърд, колкото разказват? А?

   - В смисъл? – в недоумение попита Борис и повдигна рамене – Ако някой казва обратното ще го сгазя като фадрома!

   - В смисъл Борко – тонът на генерала започна да става по делови и наставнически – дали си толкова твърд, че да поемеш на плещите си един огромен бизнес в който има милиони?

   От тези думи, в първия момент Борис се вцепени, но бързо се окопити.

   - За какъв бизнес става въпрос?

   - Бизнеса на Радича! – генерала гледаше с безизразния поглед на сивите си очи право е Борис.

   Последния като, че ли го полазиха хиляди мравки по гърба при споменаването на това име. Той опули очи срещу генерала и почти извика:

   - Радича?!

   - Тихо Борко, тихо – генерал Янчев направи жест с ръката с който искаше да покаже на онзи да потисне емоцията от чутото, след което добави – Точно той!

   Борис замълча. В главата му се блъскаха хиляди въпроси. Знаеше, че му стиска да се изправи срещу всеки, или поне срещу повечето поплюнковци ‘дето се мислиха за бандити, но Радича беше друга бира. Той беше един от босовете и всички знаеха, че с него шега не бива. Спомни си за строшените си кости и в него се навдигна гняв. От сърце желаеше да може да го стъпче и сега, това прегърбено старче му предлагаше да вземе точно неговия бизнес. С две думи той – Борис Христов – да стане един от босовете с които всички други да се съобразяват. Вярно е, че понякога си мислеше, какво ли ще е да е там - на върха, но никога не се е и надявал, че това може да стане реалност. А сега хоп! и готово. Получаваше шанса да бъде такъв за какъвто си е мечтал, а в същото време да премахне човека, който мразеше. И то не от кой да е, а от този за който всички говореха, че дирижира нещата. Или както го наричаха по-големите босове – Диригента! Затова не се поколеба и за миг. Погледна стареца в очите и каза:

   - Готов съм! Какво трябва да направя?

   В това време икономът дойде и поднесе кафето на госта, след което остави каната с прясно изцедения портокалов сок на масата, като поднесе и две високи чаши. Генерала направи знак на прислужника да се отдалечи, хвана кристалната кана за дръжката и наля сок в чашата на Борис. След което без да бърза напълни и своята.

   - Ами добре тогава – каза възрастният човек – Наздраве за нашата успешна съвместна работа.

   Поднесе чашата си към тази на събеседникът си и се чу тих кристален звън.

   - Ела тогава утре за да уговорим подробностите – генералът отпи от чашата си и я остави на масата – А сега ще ме извиниш. Проклетите доктори все ми казват да се пазя от простуда, а сутрин все още е студено тук. Трябва да ги слушам, нали?

   - Кога да дойда утре? – попита Борис.

   - По същото време – каза генерала и посочи към портата – И без целия този антураж, който му довляка днес. Ясно?!

   - Да…Добре… – поклати глава Борис, леко объркан от чувството, което изпитваше в момента.

   Колкото и в началото този дребен старец, да му се струваше безобиден пенсионер, сега усещаше една скрита мощ, която лъхаше от него. Вглеждайки се в студените му сиви очи, той разбра, че това е наистина човека, който не случайно беше известен с прозвището Диригента. Човека, който ръководеше оркестъра, в който той – Борис, все още беше резервна цигулка. ,, Но не за дълго,, каза на себе си, докато се качваше в новия си джип BMW X6, паркиран пред входа на къщата на генерала. Утре всичко щеше да се нареди.

   И наистина се нареди, така, както трябваше. Борис се съгласи да отстрани Радича, като лично негова работа си беше как и кога. Просто трябваше да е в рамките на месец. Генерала изрично подчерта, че в никакъв случай не трябва да намесва името му в цялата тази дандания която се готвеше да стане и го отпрати да си ходи. По-късно през деня, той се обади на Радослав и му каза:

   - Радко, има едно мое момче тук с което знам сте се поскарали малко. Иска да се срещне с теб и да се разберете. Изслушай го. Добро момче е.

   Радо се съгласи с нежелание и така без да предполага се отправи към своята гибел.

   Но за съжаление на някои, в последствие нещата се объркаха. Въпреки, че Борис беше жесток, смел, двуличен и вече имаше генерала зад гърбът си, той не беше далновиден. Не се съобрази със съвета, който му беше даден, а именно да проучи внимателно Радича и тогава да действа и това, оказа се, му изяде главата. Двамата убийци, които нае да свършат работата, в същност бяха двама наркомани, които се препитаваха с продажба на дрога. От трева, до така наречените ,,дизайнерски,, наркотици. За тях се говореше, че изпълнявали и мокри поръчки, но никой не можеше да го докаже. С две думи не бяха сигурни хора, но предвид цената и уверението им, че всичко ще мине както трябва, Борис ги ангажира.

   Единственото правилно нещо, което направи, беше да накара със сериозни аргументи и доста пари, началника на охраната на Радича и неговите мутри да минат в неговия отбор. Разказа им какво се готви срещу шефа им и, че има зелена светлина от най-високо място. И онези се съгласиха. Трудно, но накрая клекнаха и приеха да предадат Радо, вместо да воюват за загубена кауза.

   Затова във въпросната априлска утрин, когато Радо влезе в заведението на Киро Измамата с единия от охранителите си и му каза да провери дали е чисто той беше предаден. Когато мутрата влезе да провери тоалетната, видя двамата качулати убийци, които се спотайваха там, но само им намигна, след което излезе и даде знак на Радича, че всичко е наред. Излезе навън при останалите от предателската охрана и заедно зачакаха сигнала. А сигнала беше стрелбата. Когато тя започна, мутрите се качиха в джипа и заедно с лимузината от която Радо беше слезнал, отпрашиха по павирания път, който опасваше Стария град. Но те, както и убийците, които изскочиха секунди след тях, не разбраха, че в заведението, единият от простреляните мъже все още е жив. И този мъж не беше Борис. Въпреки сериозната рана, която беше получил във врата, когато линейката пристигна, сърцето на Радо все още биеше.

                                                                                                                                        ( следва )