Басня
Имало една река. Реката, честно казано си била проста бара. Малка, затлачена и тъжна. Над барата провисил сухите си греди висял мост. Та тези, двамата: моста и барата били приятели. Стари и тъжни приятели. Никой не можел да каже, кой от двамата бил по-тъжен. Дали малката баричка, която летос често пресъхвала, или стария дървен мост, който с всяка изминала година окапвал, а напречните му дъски все повече оредявали.
Едно време мостът водел до старата воденица, от която вече нямало и помен. Затова, освен някой овехтял рибар вече никой не минавал по него.
- Ех, друже – проплакала баричката в късното лято преди водицата ѝ съвсем да престане да се просмуква измежду облите камъчета – никому вече не сме нужни. Добре, че вчера изхвърлиха оная спукана гума в дерето ми, та да усетя , че съм полезна още за нещо, пък макар и за непотребни боклуци…
- Ох, како – изскърцал стария мост – на мене ли го казваш! Видя ли онзи ден как Минчо-рибарчето щеше да пролети изпод гнилата ми напречна дъска. Бе ...