16. Радост

Холосите ù присъстваха на всеки купон. Вместо своето тяло, повечето момичета и жени, ползваха нейното за аватар в мрежата. Вместо екстракт на фатална жена, имаше поглед на незабравима. Статистиките сочеха, че за нощ се теглят два милиарда сънища с нейно участие. Милиард и осемстотин потребители бяха мъже, около сто и двадесет милиона непълнолетните и осемдесет милиона жените. Снимаше най-вече приключенски сънища, някои доста предизвикателно еротични, но още не беше изпълнила мечтата на цяло поколение да създаде истински еротичен сън. Поклонниците ù живееха в очакване, често се пускаха слухове, че такъв сън е вече направен и скоро ще бъде в мрежата. Вестта раздвижваше скуката в пространството и неизменно се разбираше, че това не се е случило, макар хонорарът ù за подобно участие щеше да е умопомрачителен и надвишаващ състоянието на много от най-богатите в системата. Гласът ù рекламираше звездни разходки и последни разработки импланти. Правеше и концерти на живо. Да се поддържа реда на такова събитие, което се превръщаше в истинско стълпотворение, колкото и образцово да е поведението на Живите в Системата, беше истинско предизвикателство за съвременната полиция. Милиони бяха младежите, живеещи само чрез нейните клипове. Превърнали я за себе си в божество, а те сами в нейни жреци. Омагьосваше с видеоимпресиите си. Загатваше и разкриваше красота, колкото природата на цяла необитаема планета. Стените се красяха с образите ù. Формите ù възбуждаха фантазиите. Това беше Радост, която Танатос назначи за един от пазачите на Сизиф.

Зелен трънен венец и алени рози растяха над черната ù коса. Очите ù светлосиви, прозрачни и големи. Издължени краищата им. По-скоро слаба. Крехко същество, високо едва метър и осемдесет. Смехът ù мелодия, какъвто си беше и на записите.

- Нямам сърце, а змийско гнездо. – рече му още в началото, а той си мислеше, че се шегува. – Сменила съм около сто изкуствени сърца. Нямат чувството на истинското, което изгубих. Тогава реших да поддържам тялото си по по-ефикасния начин: наноелекрониката движи кръвта ми, а за да чувствам нещо отляво, си сложих гнездото. Змията е в летаргия и ако истински пожелая смъртта, тя ще се пробуди. Но... - Радост гръмко се засмя – Май змията ми е умряла. По-голяма от нея си е свършила работата. За Системата съм мъртва, а извън нея не съм сигурна дали съм жива.

- Ти си прекрасна! – усмихваше ù се Сизиф и оставяше книгата.

- Искам да ти задам един въпрос, който задавам на всички.

Сизиф я погледна в очите, за да изрази готовност за отговор и тя го попита:

- Как се чувства човек, който не помни толкова от живота си? – опита се да скрие, но в гласа ù прозвучаха нотки съжаление към него.

- Не те разбирам. – наистина не я разбра.

- Какво работеше?

- Не помня.

- Като повечето. За това питах.

- При високи средни доходи на населението, с малко богати и без бедни хора в Системата, характера на службата, може да бъде единственият фактор за лична неудовлетвореност, което от своя страна, може и винаги е прераствало в социален проблем.

- Остави това. – усмихна му се сериозно.

- А и един служител трупа опит и познание, работейки и обучавайки се, в него се инвестират средство и време. Способностите му растат и той започва да се чувства тясно на мястото си и напуска, за да отиде там, където е по-полезен, но където го получават наготово, подготвен. Фирмата, в която е отраснал, губи. Чрез него разсекретява или най-малко подлага под риск свои технологични или търговски тайни. Решението, изживяванията по време на работния процес да е част от фирмената тайна, е логично.

- Ученето в специализираните институти също ли е логично да е част от тази фирмена тайна? – личеше си, че не е съгласна с него.

- Разбира се, то е платено със средствата на фирмата, в която по-късно, обучаващият се, ще работи.

Не беше доволна, въздъхна и пак му рече:

- Остави това... Всъщност, попитах те, как се чувстваш, а не дали одобряваш или не, закона.

- Нормално.

- Какво значи?

- Животът ми е извън работно време. Той си е единствено мой.

- Човек не е ли делата си?

- Личните. Системата е социалните му дела.

Радост извърна глава, за да скрие пренебрежителната си усмивка, но рязко стана тъжна:

- Напомням ти, че когато искаш, можеш да спиш с мен.

Смути се, не ù отговори.

- Цветята на главата ми... Те не са просто цветя... Цветя са, но и устни, които целуват. Страстно целуват. Не владея винаги емоцията им дори. Живеят свой живот, част от мен са, но не са точно мои. Тръните им... ах, тръните... Те са техните нокти. Драскат, но никога не причиняват болка. С микроскопичната частица кръв, която любовникът ми няма как да почувства, че са му откраднали, те се хранят, опияняват и живеят. Зависими са от кръвта на сексуално възбуден мъж, а тяхната зависимост чувствам и аз. Те ме правят да се отдавам по-страстно от всяка жена.

- Заповед на Танатос ли е това предложение? – не желаеше да я пита, но го стори.

- Не. – отвърна му спокойна – Не е. Ти си онзи, който ме е мечтал. Един от многото, обобщен техен образ. Разбираш живота, като обикновен мъж от Системата. Приличаш на обикновен мъж от Системата. Бях всичко за теб, отдавах ти всичко от себе си, без да си имам на представа кой си и какво си. В действителност се оказа далеч по-интересен и по-буден. Липсва ми живот тук, не искам да си отиваш. Танатос се постара престоят ти да е възможно най-приятен. Искам да добавя и нещо от себе си. Приеми го като малък подкуп, но не само това... Защото наистина имам желание към теб. Поставям нещата така, не защото не можех да те изкуся, а защото не искам да се възползвам от слабостта и объркаността ти. Винаги мога да те имам, но искам и ти да ме имаш. Не само със страстта си, а и чрез съзнанието си, със същото, с което винаги си се прекланял на моите проекции.

- Харесваш ми, пряма си. Дори когато само говорим, имам чувство, че правим любов.

- Същото щях да ти кажа, че чувствам. Не си отивай...

- Аз и не мога.

- Това не трябва да си го мислиш. – очите ù се насълзиха – Но не мога да контролирам мисълта ти.

- Харесваш ми.

- Питах те как се чувстваш, като човек, който не помни работата си, защото чувството ми е непознато. Аз съм актриса, като майка си, като майка ù. Раждали сме се, за да бъдем това, което сме. Имах щастието да помня какво работя, защото винаги съм била в състояние да си платя високия  Лиценз Памет Служба и безсрамния Данък Опит и Умения. Може би, не биваше да се възползвам.

- Ти си и толкова известна, че нямаше как да бъде скрито. Все щеше да попаднеш на своя продукция.

- Не, нямаше да стане. Имам много близки колежки, които живеят извън снимките с друга външност и никой не ги свързва с артистичните им псевдоними. С известните хора е също като с всички останали и нищо чудно ти самият да си известен.

- Дори не бях се замислял.

- Често ми се иска да съм на твоето място. И дори да не ми хрумва, че е възможно да съм звездата. Знаеш ли, колко момичета, които не са звездата, живеят с мисълта, че са, но просто не помнят. Радвам се, радвам се, колко щастие съм създала. Но помня, помни пустата му звезда коя е. Плащала си е съвестно лиценза и данъка, за да помни това. На четиринадесет години имах първата си роля. Дете, което лети и от пакет за пуканки сипе сняг. Докосвал ли си истински сняг? Аз съм. Не е по-различен от симулирания. Но аз съм по-различна от тази, която си гледал, нали? Хи-хи-хи-хи. Излъжи ме, ако не е така. На петнадесет вече си присадих изкуствена кожа. Много по-приятна и нежна е при допир, а освен това е с десетки пъти по-чувствителна от истинската. Чувствам пръстите, които ме галят като свирене по най-съкровените ми струни, а дори най-слабия повей на вятъра чувствам като любене. Дори сега усещам как ме галиш с дъх и аромат, толкова е чувствителна тази кожа, но достигне ли се до прага на болката, тя се самоизключва и преминавам в режим на нормални усещания. Знаеш ли, гола съм. Гола съм и сега. Аз не обличам дрехи. Тялото ми излъчва облеклото си. Покривам се само със светлина. Тя не дразни плътта ми, а и бързо мога да сменям и да избирам най-подходящите дрехи измежду милион. Хигиената е също много по-висока, отколкото с дрехи от плат, защото светлинната защита не допуска никакви микроорганизми или отпадъчни химически продукти. Нося гардероба си в порите. Най-богатият, поставих си го в изкуствената си кожа, месеци след като свикнах с нея. Мога да излъчвам хлад или топлина. Мога със светлината да гъделичкам, да предизвикам вибрация по кожата на събеседника си. Мога да правя същото и с ароматите си, които пък имплантирах след гардероба. Стига да поискам, мога да контролирам миризмата си, но оставям това да правят чувствата ми. Те не лъжат, а се стремят към прекрасното, към най-приятното и за мен и за този, от когото очаквам също да ми създаде приятно изживяване. Мога и да отблъсквам с мирис. Стига да пожелая. Мога и да уплаша някого. Не ми е трудно да се размириша на гневен звяр, на самата световна агресия. Някои ги възбужда. Следваше венеца от тръни и цветята. Те са ми най-скъпото украшение, скъпо, в смисъл, че ги обичам, а ги обичам, защото отговарят на същността ми. Иначе не ми струваха много, на една десета от данъка, който плащах, за да помня, отговаря цената им. Казах ти, понякога и на мен самата ми се иска да забравя. Не съм в състояние да отделя живота от професията си. Играя в живота, живея в играта. И сега не знам актрисата ли съм или героинята си. Героинята ли контролира актрисата, или актрисата героинята. Коя без другата ще е незавършена? Може ли изобщо да я има едната, ако я няма другата? Такива ми минават... И сега внимавай, ще ти го разкажа за друго, но от разказа ми ще разбереш какво ме прави способна да съм твоя Цербер. Като една много, много желана, опасно желана жена. Трябваше да си поставя и този имплант. - усмихна се, малко тъжно и още по-тъжно продължи – Имплантът “Двата обръча”. Мисля си, че много хубавици са се раждали с дарба, подобна лукса, който ти осигурява имплантът “двата обръча”. Единият пази от страстта, а другият тя да не си отиде...

Изкиска се.

-“Двата обръча” е технология, която само усилва ефекта от природната дарба. По-тесният обръч при мое желание се сключва около мен. Като силово поле е. Истинска невидима стена. Няма начин през нея да бъда наранена физически или дори докосната, ако не го разреша. Най-сигурната защита, измисляна някога. При цялата ми изкусителна външност, каквито и разрушителни страсти да предизвикам, няма от какво да се опасявам. Мога да тръгна по улиците на Съществуващите, в най-сексуално предизвикателния външен вид, в най-опасните часове, без да има от какво да се обезпокоя. Силовото поле спира дори изстрел с лазер, а какво да говорим за опияненото тяло на някой побъркан самец. “Външният обръч” е на малко по-различен принцип. Той увеличава усещането от онзи сексапил и онази харизма, която и без друго имам, на излъчването ми, на всичко останало, с което въздействам на мъжете. Безопасен е за такъв, който не чувства нищо към мен. Или пък е достатъчно силен, а такъв не съм срещала, че да превъзмогне чувството си към мен, особено когато това, което чувства, е многократно усилено от “външния обръч”. Неистова борба със себе си е да се отдалечиш от мен, когато съм включила този обръч. Колкото повече се отдалечаваш, толкова повече ме желаеш. До полуда желаеш, обикваш и мразиш. Обсебвам те, все едно съм в теб и отвътре те милвам, любовно докосвам. Възбуждам те до сетна фибра, играя си със всяка твоя мозъчна клетка. Всички аромати те дразнят, защото искаш да си спомниш моя. Светлината те дразни, защото тя ти открива гледка, в която отсъствам, но която с всичко ти напомня за мен. Всички звуци те дразнят, защото под тях чезне ехото на моя, но не преставаш да го улавяш. Толкова силно започваш да ме желаеш, че предпочиташ смърт пред живот, в който ме няма. Лудост е някаква. На която не издържаш, несъзнателно започваш да се връщаш. Дори когато мислиш, че се отдалечаваш, стъпките ти сами изписват кръг и те водят при мен. За да облекчат болката ти...

Започна да се смее демонично:

- С тези два обръча добре наредих някои от нахалните си ухажори. Държах ги между двата. Не могат да ме имат, не могат да ме нямат. Сами си бяха виновни. Нямаха такт, нямаха финес. Иначе съм нежно сърце, обичливо. Чувствена кожа съм и не се отдавам трудно, но усетя ли, че някой не търпи отказ, ставам наистина раздразнителна. Все пак желанието и волята на една жена трябва да са фактор в интимния контакт, а някои мъже и до днес го пренебрегват. Живеят с мисълта, че достатъчно е тяхното желание и тяхната воля, за да имат кукличката. Е, не съм съгласна и го доказах на по-напористите. А един държах два месеца между двата кръга. Не приличаше на човек, мислех накрая даже да го съжаля и да отворя “тесния обръч”, но ако го бях сторила, дори при изключен външен, нямаше да може никога да ме напусне. То и след това вече не беше същия като преди. При изключен външен обръч се държеше все едно още е в плена му. Отслабна и долната му челюст висна, очите му станаха големи и огнени. Стана мълчалив, като изгубил дар слово и доколкото знам, се е спасявал само със синтетични наркотици. Какво? Жестока ли съм? А милостиво ли е да се мачка женската воля и да не се изисква от нея желание. А и това, което съм сторила с него, макар и без импланти, правят много жени. При това от самоцелна жестокост, а не като наказание. Не допускат някого до себе си, в същото време се държат тъй лъстиво, проявяват такова внимание, непрестанно търсят по най-различни поводи своя “приятел”, своята жертва, само и само тя да не се отдалечи от тях. По един различен начин се е случило и с теб. Само че “двата обръча” за теб са били две жени. Хартиената Аня е била вътрешният обръч около Изкушение, заради Хартиената Аня не е можело да докоснеш Изкушение. Изкушение е била външният около Хартиената Аня, чувството ти към Изкушение те е задържало при Хартиената Аня.

Сизиф се опита да каже нещо, но Радост не му даде възможност, защото продължи:

- Но да се върнем на мен. Присадих си и устройство, с което сканирам последните любовни впечатления на един мъж и мога да насложа върху своите черти тези,  които най-силно са го впечатлили от последната му или настоящата му любима. Мимики, част от ухание, част от присъствие, поглед, нотки от гласа, стойка, типични думи, харизма. Така мога да бъда утехата и поредното предизвикателство за всеки. За мен промяната настъпва несъзнателно. Аз съм, но украсена с още една или няколко черти, в които мъж е бил влюбен. Аз съм, но и част от бивша любима, неразлюбена и непрежалена. Нищо чудно в мен да усещаш по малко и от Хартиената и Изкушение. Не желая това, то се случва. Присадих си и “очи за душата”, включа ли се на режима им, не виждам плът, а онова, което е по нея. Не точно “душата”, а усещанията. Виждам ги като тяло, не винаги притежаващите видимо красиво тяло го изпълват с красиви усещания и обратно. Присадих си и “домашна любимка” – диво усещане, което драска, съска или се гали, а аз трябва да бъда нежна към него и чрез него съм нежна към самата себе си...

Въздъхна, попита го с поглед дали го е отегчила и продължи:

- Сигурна съм, че съм умряла по време на някоя от операциите си. Не знам само на коя от всички тях. Направила съм си близо двеста. Някоя от тях е била по-тежка, отколкото някой е предполагал. Събудила съм се, дишала съм, кръвообращението ми е било нормално, всички физиологически характеристики прекрасни, а аз дори не съм се съмнявала, че с мен е настъпила промяната ми. Трябваше ми време, за да я осъзная. Гледах свои записи. Все изпитвах странното усещане. За разстояние между мен и нея. Не между актрисата и героинята, а за онази предишната и тази, в която се бях превърнала. Не имплантите, не. Не кожата сама по себе си, нито гардероба в нея. Всичко заедно може би или нещо съвсем различно, което нямам как да нарека. И не ми помогнаха да разбера всички тези книги, които сега са те погълнали. Аз също имам “четящи пръсти”, но не ги ползвам, както и да е. Все по-далечна чувствах другата. Не, не беше и това, че тя ще си остане дете, а аз раста. В нейните очи има желание и закачка. В моите също. Смехът ни е еднакво звънък. Усмивката и на двете ни с едно и също очарование. И стремежите ни идентични. Но тя, не бях аз. Гледах я, както всички вие я гледате. Както по-късно гледахте и мен, без да откриете разликата между двете ни. Чувствах я така, както я чувствате. Желаех и си фантазирах, че съм тя. Нещо от усещанията ù бях изгубила. То беше изписано в цялото ù излъчване. Бях я използвала. Фалшифицирах нейните идеали от нейната плът. Нещо ме уби. Не съм сигурна какво, но ме уби. Изключвам да е любовното разочарование, което имах. Бих го издържала, дори с истинско сърце. И защото дойде на дума: той беше вторият, който забеляза смъртта ми. Хубав мъж, малко приличаше на теб, но с дълга коса. С момчешки поглед, малко наивен. Наивно и поведението му. Често се замисляше и е имало случаи, в които по двадесет минути търси подходящата дума, а като я намери, вече да е забравил за какво е искал да я използва. Смеех му се. Любех го и с тръни, и цветя. И без тях. Сигурна съм, че дори с естествена кожа бих го почувствала така, както с изкуствената. Умееше да ме докосва под кожата. И аз не знам как го правеше. Далеч по-малко чевръст е от най-способните ми любовници. Направо неловък. И все пак с него беше най-истинско. Две любовни връзки едновременно имах с него. На работното му място: за която той не помнеше, докато почива. И в почивката му, за която не помнеше, докато е на работното място. Беше един от операторите ми. Изневерявах му със самия него. И на работен режим подозираше, че имам някого и извън работното му време. И в свободния си режим подозираше, че имам някого, когато е на работа. И двамата ме ревнуваха. И от кого. Много забавно. При това в двата режима беше различен. Харесваше ми във всеки по свой начин. След време му признах всичко и дълго се смяхме. Той си плати лиценза и данъка, за да сме през цялото време заедно, макар малко да се бояхме това да не погуби магията. Е, погуби я. Стана си един и същ, по малко и от двамата, но нито един от тях, в пълното му очарование. Но необяснимо защо, сега беше още по-красиво. Три години я карахме, а кога започнахме да се отчуждаваме, не разбрахме. Вероятно е станало, когато съм умряла, но нито един от двама ни не беше забелязал, че това се е случило. Известно време не снимах с него, после известно време почивах. От снимките, от него. Пътувах със симулатори и без симулатори. Обичах върховете, снежните. Без симулатори са опасни. Имах най-опитните роботи за планински водачи. Способностите им са перфектни, но съм чувала, че въпреки това не могат да заменят склонния към грешки човек. С жив можех да си имам и някое приключение. Героинята ми го искаше, а откакто не снимах, бях повече героинята си, отколкото актрисата. Въпреки това избягвах живите. Вероятно, защото вече чувствах, че не съм като тях. Когато се срещнахме с приятеля си, с един поглед се разбрахме. Нищо не трепна у него. Макар вече да си бях монтирала “любовни вибрации” – способни са да побъркат всеки мъж и се твърди, че са по-въздействащи дори от екстракта на фаталните жени. Гледахме се празно, почти нямахме какво да си кажем, но за разлика от друг път, когато това мълчание беше сладко и сякаш четяхме мислите си и изпитвахме чувствата си, без дори да сме се докоснали, сега беше едно скучно мълчание. Чужд го чувствах, чужда ме чувстваше. С живота ми си беше отишло и онова, което беше между нас. Тогава, доста грубо, без да съм го предизвикала, ми рече: Ти си кукла! Ти вече не си жив човек!  

Стана от масата и си тръгна, а аз дори не се разплаках. Минаха седмици, а в тях се уверявах колко прав е. Можех да снимам, можех и да не снимам. Можех да бъда героинята си, можех да бъда и актрисата си. Можех да облека такива дрехи, че да приличам на грозен гарван. Да падна от връх. Всичко ми се струваше еднакво. Не, депресия, не. Нямаше го тежкото чувство. Нямаше никакво усещане за безнадеждност. Но нямаше и за щастие. Усещането за онова щастие, на което бях способна.

Тръгнах към тунелите, за да диря ужаса. Някога, като дете, сънувах кошмари, свързани с тунелите. Веднъж, два пъти, заради самата авантюра ги наближавах. Този път проникнах в тях. И когато ме погълнаха, разбрах, че не искам да излизам. Отдавна част от мен е живеела в подземието. Чувствах се на мястото си и продължавах към вътрешността им. Нямам представа колко се лутах, докато не срещнах Танатос. Той още твърди, че не съм мъртва. Аз не съм съгласна с него и той като учен проверява дали не съм правата. Още проверява. Ако нещо ме кара да се помисля за жива, това е чувството, което имам към него. Ако мога да го нарека обич, ако нещо ми даде правото да го нарека така, никога повече няма да се усъмня в живота си. Но засега това, което изпитвам, ми прилича на една силна, много силна привързаност.

Въздъхна и продължи:

- Няма разлика между живота и смъртта. Нищо, което да ми доказва, че съм жива тук, както някога нямаше нищо, което да ми докаже, че съм мъртва. А бях.