Вратата се отвори шумно. На прага й застана 14-15 годишно момиче. Лицето му, макар и уморено, беше красиво и с правилни, нежни черти. В ръце носеше малък черен сак и дънкова раница.

С бавна походка девойката се запъти към бюрото, зад което седеше един дребен мъж, и се облегна на дървения стол.

- Е, татко, върнах се - гласът й беше тих, изпълнен с ярост и гняв.

Мъжът вдигна поглед от документите, които изучаваше:

- Анастасия? Какво... какво правиш тук?! - мъжът изглеждаше изненадан, объркан и недоволен. - Нали беше в... Америка?!

- Бях... но вече съм тук. Не се ли радваш - в думите й се усещаше иронична нотка.

Анастасия беше сигурна, че баща й няма да я посрещне с отворени обятия, и все пак дълбоко в душата си желаеше той да я обича и да се зарадва на нейното завръщане.

- Къде смяташ да останеш? Нали не искаш да ти търся работа и да се грижа за теб?

Момичето го погледна с омраза. Не беше изненадана от поведението му.

- Спокойно, не мисля да остана при теб - тя почти изкрещя това. - Бъди спокоен!

- Слава богу - мъжът сякаш въобще не разбираше, че тя все още обича баща си. - Помислих си, че ще ми се натресеш... Хайде, сега имам работа.

"Да, винаги имаш работа -  помисли си Анастасия". Погледна към човека, който наричаше свой баща. Той отново се беше заровил в купищата документи.

Тя се обърна към вратата и обувките й затропаха по мръсния, дървен под. Излезе на улицата и трясна вратата на офиса. Нощта покриваше като с черно наметало града. Анастасия тръгна към къщата на най- добрата си приятелка от детството, а сълзите й се стичаха по лицето й... Защо той не я обичаше?!