Никога не бива човек да се отказва. Не да го търси, а да го приеме. Щастието. Твърде много време ни отнема да сме нещастни. Да обмисляме. Да кроим планове. Да задържаме емоциите заради околния свят, който е достатъчно суров и безкомпромисен в миговете ни на слабост. В живота ни няма случайни неща, няма случайни хора. Всеки идва и си отива, оставяйки белези. Някои са такива, които спомените те карат да ги показваш, други ти се иска да скриеш, защото навяват болка. Най-хубаво би било да имаш само красиви белези. Всъщност, замисляйки се осъзнавам, че следите по нас са свързани с рани. Нещо си е отишло. Дали хубаво, дали лошо - няма го. Белегът е заздравяла рана. Ако душата ми можеше физически да показва белезите си, вероятно по кожата ми нямаше да има място без тях. И все пак не се отказах. Имах моменти, в които сълзите замъгляваха погледа ми. Сякаш ослепявах. Очите ме боляха от борбата със сърцето. Защото болката в сърцето не съществува. Болят очите. От плача, който понякога искаш да е н ...