Има моменти в живота ни, в които успяваш да уловиш щастието в ръка... Моменти, в които времето спира някъде там и ти, опиянен осъзнаваш, че си щастлив. Усещаш как щастието пулсира във венитe ти, усещаш го как се разлива във вените ти като опият. Залезът на слънцето бе нереално красив, бирата с ръката ми бе ледено студена, каменният зид под мен е горещ, компанията около мен бе очарователна, а градът в нозете ми... той бе всичко. Белград. Град, в който съм била и преди.  Така го чувствах. Обикнах го, още преди да го видя. Припознах го още с първата глътка въздух. Като среща със стара любов. Коремът ти се свива на топка, сърцето ти заблъсква в гърдите ти и ти дишаш с широко отворени очи, изумен от недоизживяните чувства.  Това бе първият град, в който се влюбих. Вървях по улиците му, необичайно притихнала и попивах всичко с очи.  Искаше ми се съзнанието ми да е матрица на фотоапарат. Да запамети всяка минута, всяка глътка въздух, всяка сграда, улица и ъгъл, всичко. Да го запечата дълбоко вътре в мен... завинаги. Тази любов е различна от другите.  Тази любов, към този град е убийствено спонтанна. Това бе градът, в които аз не гледах хорските лица , не воайорствах за хорските истории, не търсех нови музи за моите разкази. Този град ме накара да изтръпна от чувства, изцеди ме цялата, удари ми звучен шамар и времето сякаш спря за 20 дни.  След шамара Белград ме хвана за ръка, седна до мен и ми разказа за себе си. Разказа ми за Калемегдан. Онази крепост, където слънцето умира всеки ден. Белград свали явно дрехите си и ми показа белезите от войната. Белезите не бяха там, където аз ги търсех. В хорските лица, в човешките истории... Белезите бяха скрити в самия град и аз ги гледах с широко отворени очи. Белград ми разказа за печалната си любов с Австрия, показа ми наследството от тази любов – Земун. Място, извадено от приказките. Белград ме срещна с хора, които ще помня винаги.  Хора със същите мисли и цели като моите.  Хора, които намират ходенето 8 километра пеша за забавно. Хора, които придават нов смисъл на думата социализация.  Хора, захвърлили  шовинизма и типичната балканска темерущина настрана. Моите колеги...Този град ми показа и други лица. Срещна ме с човек на моите години, който е усетил вкуса на войната.  И докато аз като дете съм си играла на дама пред  блока, този човек се е учил как да слага противогаз.  Друг наш връстник по същото това време е напуснал родното си село в Косово завинаги... Балканите са сбъркано място. И поколенията преди нас са били объркани, поколения лутащи се между много режими и много кръв. Ние не сме такива. Иска ми се да вярвам, че нашето поколение ще е различно, независимо от белезите, които носим в себе си. Ние не мразим.  Ние говорим помежду си седнали на по чаша бира, сглобяваме историята така, както я знаем, а не така, както сме я учили. Едни от нас са израснали, гледайки войната в очите, други от нас са играели на дама. Факт е обаче, че боли, когато чуеш за човешка трагедия независмо чия е... сръбска, българска, албанска. Благодаря ти, Белград. Ти ми показа най-важното. Показа ми миналото, показа ми белезите си, научи ме, колко е важно да не се мразим помежду си. А пък Балканите – те винаги ще са ни тесни. Има моменти в живота ни, в които успяваш да уловиш щастието в ръка. 

В този момент, в който го уловиш, разтвори пръсти и го пусни. Ако стиснеш шепа, щастието вече няма да го има...