Белият яшмак
Дядо Вели бършеше с бяла ленена кърпа, извезана по краищата с червен конец, потното си лице и врат. Бърше и му се струва, че меките топли ръце на неговата Гюлфие го галят. Споменът го люшна…
Стои на пътната врата, а насреща му върви Гюля, неговата Гюля. Като затропала с ония мънистени чехли, като се люшнали ония бели ръкави на ризата, запасана с оня ален бръчен вълненик, като се белее оня яшмак, сърцето му прихлопа бързо, бързо. Спомен ли, що ли, го хвана за гушата и взе да го души.
– Гюле, Гюле! – едва промълви той. Навлажниха му се очите, па вдигна ръка и с опакото ги избърса. Тежка въздишка се откъсна от гърдите и подкара тютюнджийската кашлица. – Е-е! Бог решил, Бог прибрал… Кой съм аз да се меря с Него?... Каквото Той каже… Както Той нареди… Не мога да му се бъркам в работите, я!
А пред очите му Гюля. Върви тя, върви право към него, усмихва се, но не продумва. Лицето ѝ свети като месечина, в очите ѝ небето се оглежда. Мина покрай него, погали го с ръка по бузата и без ...