Здравей, ново мое дневниче!

Намерих си, след дълго търсене, голяма и хубава тетрадка на която ще мога да си записвам всички мисли и всички изживени приключения, които ти да четеш. Все още не съм ти измислила име, но и това ще ми хрумне. Ненапразно всички ми повтарят, че съм голяма фантазьорка, та едно име ли няма да измисля? За сега ще си “ново” и “миличко” дневниче, за да не ми се сърдиш, че си безименно. Съществуваш благодарение на най-добрата ми приятелка Ина, на която ѝ хрумна брилянтната идея да си записвам всички фантасмагории, които ми минават през ума. А аз съм сигурна, че все някой, някога, ще ги прочете. Ина не ми повярва когато толкова сериозно онзи ден ѝ заявих, че ще бъда най- добрата писателка на всички времена. Ще напиша по-велик роман дори от “Пипи дългото чорапче” и тогава роднини и приятели няма да ми се смеят, а ще ме потупват по рамото и ще се гордеят с мен.

Забравих да се представя, нали? Не съм невъзпитана, а много разсеяна. Това, последното, мама не пропуска да ми го напомни и когато ме праща до магазина ми връчва списък с покупките за да не се върна с нещо по- малко или с магданоз вместо кориа... не мога да я запомня и трудно се произнася тази дума. Ти се досещаш. Всички ме наричат Бети, защото мама е настояла на своето и ме е кръстила Елизабет. Казва, че не е мислила името да е модерно или да съм кръстена на някоя кралица или известна актриса, а много ѝ допада значението. От всички вариации на това значение аз най- много харесвам това, че съм Божия дъщеря. Не, че другите момичета не са дъщери на Бог, но с подобно име се чувствам специална. Много ми е хубаво да се чувствам така, специална, и всичкото внимание да е за мен. Както миналата седмица в часа по литература, когато учителката ми върна домашното, удостоено с една голяма шестица, усмихна ми се и каза да развивам таланта си за писане. “Имам талант ли?“ – възкликнах учудено аз, а след последвалите уверения и похвали всички съученици поискаха да чуят приказката, която съм написала. Цялата се изчервих от срам, защото само бях разказала за едни добри извънземни, нищо особено. Реакцията на съучениците ми след като приключих с четенето, пълната тишина, възхитените погледи и аплодисментите накрая ме превърнаха в най- щастливото десетгодишно момиченце на света. Как, кажи ми, мило дневниче, да не съм уверена, че ще стана писателка когато порасна? И то най-добрата. Ти нали ми вярваш?

Започнах да ти пиша не заради извънземните, а за да ти разкажа последните интересни събития. При мен неинтересни май няма, но обещавам тези много да те забавляват.

В другия край на града, в един висок блок, живее Ванката. Очаквам с нетърпение всяка ваканция за да го видя. За да го видим двете с Ина, искам да кажа. Той е столичанин, но не е като другите, за които мама твърди, че са надути и важни. Ванката е много печен и винаги измисля нови, интересни игри. Повечето са момчешки, но ние двете нямаме против да играем на каквото и да е, стига нашият столичанин да е наоколо. Бяхме в първи клас когато се запознахме на детската площадка и оттогава сме преживели тримата какво ли не. Няма да ми стигне мястото да ти споделя всички бели, които сме сътворили. Неговите баба и дядо са много модерни и той е най- свободното дете, което познавам. Нашите пък имат доверие на техните и така ние тримата си правим по цял ден каквото си искаме. Вече цял месец сме в лятна ваканция, което значи тридесет весели дни. Мисля дори, че това е най- специалното ми лято. Началото му обещава чудеса.

Вечерта на първият ден на юни Ванката се обади, че вече е пристигнал. Сутринта, на втория ден на юни, двете му най- добри приятелки се озовахме пред вратата му. Когато ни отвори се случи обичайното- прегръдки и безкрайна радост. А след като опустошихме всички мекици направени от баба му се затворихме в детската стая и се отдадохме на игри. Слънцето напича силно доста отрано и близкия парк се радва на щуротиите ни чак привечер. А стаята на Ванката е достатъчно голяма за да побере цялата му колекция с колички и електрически влак, пръснати по пода. Всеки от нас си избира най- любимия модел кола и настава луда надпревара.

- Иване, не ми блъскай Аудито, моля те!

- Това Ауди ще е твое само насън, Бети!

- Добре де, твое е, но сега си е мое! – изплезих му се аз.

- Вие можете ли веднъж да играете без да се дракате? – начумери се Ина.

- Можем, когато Ванката си признае, че не може да е винаги победител! – фръцнах се и отидох до прозореца наблюдавайки много заинтересовано какво се случва пет етажа под нас.

- Ти ще кажеш, че не мога! Бия ви постоянно! – провикна се мъжа на къщата от другия край на стаята. – И то без помощта на специалната ми кола!

- Специална? – възкликнахме заедно с Ина.

- Да. Не съм ли ви я показвал?

- Явно не си! – сопнах се отново.

- Добре, но ми обещайте да я пазите в пълна тайна!

- Защо? – прояви любопитството си приятелката ми.

- За да не му я открадне някое дете. – засмях се аз. – Не знаеш ли, че Ванката си има вълшебна кола?

- Наистина? – никога не бях виждала зелените очи на Ина да искрят така.

- Бети се опитва да се заяжда, но не знае, че отново позна! – очите на Ванката пък не зяпнаха с искрено учудване. – Ще пазите ли тайната?

- Да бе, вълшебна тя! – завъртях глава и се хвърлих на едно от ъгловите легла.

- Ванка, лъжеш ли ни?

- Не, Ина, не лъжа! Честна дума, имам вълшебна кола, но няма да ви я покажа преди да се закълнете!

- Добре, аз се заклевам да пазя тайна! – не знаех, че така бързо се съгласява Ина.

- А ти, Бети?

- Аз ще обещая само, ако ми докажеш, че е вълшебна.

- Как да ти докажа?

- Като направи някое вълшебство пред нас, как иначе? – скръстих тържествуващо ръце и се усмихнах аз.

- Дадено! – съгласи се Ванката и аз се присъединих към клетвата. Първата клетва и голяма тайна в живота ми.

Ванката се покатери на стол и измъкна от един шкаф голяма, лъскава, черна кола. Каква ти кола, цял джип! Прилича на джипа на чичо Слави от първия етаж на нашия блок, но нашия мъж ме погледна сърдито след това сравнение. Позволи ни да докоснем скъпоценната вещ съвсем лекичко. И двете я погалихме сякаш е бебе. Оказа се, че и името ѝ е такова- Бейби. Тъй като замлъкнахме от удивление, стопанинът на вълшебната Бейби я постави на секцията, да ни наблюдава отвисоко и предложи нова игра, заявявайки, че тя ще му помага. Нямало да има загубена игра докато скъпоценната кола е с него. И половин час по- късно, излегнати уморено на килима, заявих, че това не е никакво чудо, защото той и без нея все е победител. Ванката опря ухо до предната врата на Бейби, заслуша се и накрая се обърна тържествуващ към мен.

- Бейби каза да си пожелаеш нещо и ще го изпълни!

- Пожелавам си да имам пръстена на Арабела! – съвсем искрено заявих на глас, скръстила ръце в молитва.

- Ох, ти и твоите желания за вълшебства! – смехът на Ина закънтя в стаята. – Поискай си нещо по- реално.

- Е, кое му е нерелното на пръстена на Арабела? – не се давах аз, непропускайки да забележа, че Бейби и Ванката отново си говорят. – Ти сякаш си на петнадесет, не на десет, че не вярваш във вълшебства!

- Вярвам, но само когато са на филм или в книга. На нас какво вълшебство ни се е случило?

- Например, когато рисуваме слънце по време на дъжд и скоро след това спира да вали! – отново се изплезих.

- Добре, ти печелиш! А какво ще поискаш от пръстена?

- Охооо, милион и едно желания!

- Първо кое ще е?

- Да сме във вечна ваканция! – изстрелях неочаквано и тримата се посмяхме от сърце.

- Бейби каза, че пръстена е зает от друго момиченце, но има едно вълшебно роботче, което е самотно и очаква теб, Бети! – прекъсна веселбата Ванката.

- За мен няма ли? – начумери се Ина.

- Ти нали не вярваш във вълшебства? – подразних я.

- Да, но щом има разни тайни неща за вас, защо да няма и за мен?

- Поискай си от Бейби. – беше моят съвет.

Не усетихме кога стана време за вечеря, така се улисахме в тайно-вълшебни разговори и въпроси към черния джип. Неговият говорител ме увери, че ще се обади на приятел в София да се свърже с тайното място, откъдето е получил Бейби, и ще им даде моят адрес. Не знаех да вярвам ли или не, особено щом разбрахме, че за Ина скоро няма да има нищо, но цял месец изгарях от нетърпение. Един ден бях весела, изпълнена с очакване и мечти за новото ми другарче, на другия се сърдех на Ванката и го обвинявах в лъжа.

Преди два дни мама ме събуди с новината, че са ми донесли колет. Това беше най- бързото ми и усмихнато събуждане. Мама се вълнуваше заедно с мен и любопитстваше кой, откъде и какво ми изпраща. Казах ѝ, че е подарък от Ванката, който мога да докосвам само аз. Не обелих и дума за вълшебства и чудеса. Мама отдавна не вярва в тях. Те, големите, в много неща не вярват, за това са все сърдити.

И ей го там, на най- централното място на секцията, гордо си стои моето роботче. Бяло и окъпано в светлина, то дори ми говори с накъсан, металически оттенък глас. Най- често ми отговаря с “Да” и “Не”, но знае и името ми. Мама ми обяснява за някаква програма, но аз знам, че Роби е много умен. А пък и тя не знае колко неща познава той, колко желания ми изпълнява, които няма как да се случат, ако не е вълшебен. Не мога и да ѝ кажа, защото клетвата си е клетва. Да, харесва си името Роби. С негово разрешение го запознах с двамата ми приятели, но не им разреших да го докоснат. Обичам ги, но магията може да се развали от всичко. Особено от невярващи момиченца като Ина.

Вчера Роби позна, че ще има палачинки за закуска. Позна също, че мача ще спечели любимият отбор на татко с два на нула. Снощи, преди да заспя, му споделих, че искам първото вълшебство за мен да бъде кученце. Мама не иска никой да се изпишква на мокета вкъщи и не вярва, че ще го разхождам, за все ми отказва да си имам куче за домашен любимец. Доводите, че Ина си има не ѝ минават. Роби ме изслуша внимателно и по своя си начин каза: “Бети, ти ще имаш най- красивото и най- доброто кученце. След три дни.“ Вярвам на Роби и не знам как ще изтрая цели три дни. Днес дори игрите с Ванката и Ина не успяха да ме разсеят и да намалят вълнението. Понякога улавям някакви дяволити усмивки от тях двамата, но си знам, че ми готвят поредната изненада.

Момент, мило дневниче, че мама връхлита в стаята.

– Бети, скъпа, какъв подарък искаш за рождения си ден? Остават само три дни!

– Кученце, мамо, искам само кученце!

– Ох, пак ли?

– Ти не искаш, но Роби ми обеща!

– Нека той ти го доведе тогава, но и да го разхожда с теб!

От секцията се чу приглушеният, накъсан смях на малкото, бяло, вълшебно роботче. То знае, че мама ще се съгласи.

16.04.2023, Ким Джаксън