Без име
Без име...
Нужно ли е да заспим, за да сънуваме. Нужно ли е да затворим очи, за да мечтаем. От толкова много ли се нуждаем, за да сме малко по-добри. Нима множеството приказки, които сме чували докато сме били малки, тези, които сме изчели, които даже сме гледали екранизирани на малкия цветен телевизор в хола, не са достатъчни да развинтят малко нашата фантазия.
Да ви кажа честно аз сънувам, аз сънувам, докато съм на работа, докато се разхождам, по на пръв поглед еднообразния тротоар, на път за вкъщи, сънувам дори всяка вечер, помагайки на усмихнатата старица от втория етаж, която не може да си прибере кученцето, което в собствените си мечти е свободно и бяга... Сънувам. Все по-често и не се притеснявам да го споделя и разкрия. Сега най-вероятно ще ми кажете всеки сънува, да, така е, спор няма. Може ли да попитам какво е сънят, някой ще каже стремеж на духа към нови места, непознати за тялото, не изживени мигове, сънят е мечта, който е единственият начин тази мечта да бъде реализирана. И сега, драги мои, ще ви кажа каква е разликата между моя сън и вашия, аз сънувам с отворени очи, моят сън е от онези за „несбъднатите мечти”. Навярно това ме прави леко шантав, да не казвам луд, но това е според вас. Хубаво е в моя свят, макар и коренно различен от реалния, аз се старая да си разговарям почти всяка пролетна сутрин, пиейки си кафето на терасата, докато разговарям с лястовичките, неканено настанили се под моята тераса, разговарям си с цветята на майка, които ме закачат от всеки по-висок шкаф във къщи, това прави ли ме странен. Прави ли ме странен това, че привидно не забелязвам заобикалящото ме сиво ежедневие, странно ли е това че искам да съм в един по-приказен свят, без да е нужно да търпя мъргазите на някой хора, които са имали кофти сутрин, кой е виновен за това…
Не, не съм странен, за мен вие сте странни. Стани една сутрин и минавайки покрай домашния ти любимец, ако имаш такъв, кажи му добро утро, ей така, без никой да те забележи. Бутни леко с пръст листото на цветето, застанало на ръба на кухненския плот, и кажи просто едно „хей”, мога да ти гарантирам, че в момента в, който го изречеш, ще се усмихнеш, не ми вярваш, ок. Обърни се, погледни настолната лампа, която неминуемо стои някъде в ляво или дясно от монитора ти, ето, да, това не беше ли усмивка… Чувстваш ли се странен, едва ли…
Трябва ви малко да се усмихнете, хора, стига. Обърнете се и погледнете малките неща покрай вас, една усмивка... Никому не натоварваща, а колко много помага… Знаеш ли?
© Любомир Стойков All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря много, една огромна и за теб
-
Колко малко му трябва на човек,за да се усмихне Една голяма усмивка за теб
-
Аз все пак ще си позволя да оставя коментар...
"..това прави ли ме странен"?
- Ами да,прави те и точно това харесвам!Странен,но в най-хубавият смисъл на думата,странен по разменилите се в днешно време разбирания за нормално и странно.
Дано съумееш да съхранищ прекрасната си странност въпреки "заобикалящото.. сиво ежедневие"!Прегръдки! -
Знам.
-
Тук е излишно да оставяте коментари, това е просто един изблик, една мисъл даже не знам защо го пyбликувах... не е нужно да го четете не си струва
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Не мисля, че не си струва. Малко са хората, които разсъждават като теб, а още по-малко са тези, които споделят своята гледна точка! А е толкова хубаво, когато прочетеш нещо подобно, като по горе написаното!
И още нещо.. "една усмивка, а колко много помага..." Мисля, че ако наистина се усмихвахме по-често .. ей така без причина всичко щеше да бъде по-просто! ;]