- Ти ми даваш повече, отколкото аз на теб. Чувствам се малко така, нали знаеш... Разбираш ли ме? - той я гледаше с неразбиращи очи, а тя се взираше в неговите със своите, обърканите...

- Аз няма да те накарам да правиш нещо на сила. Никога! Ти си свободна да си с него, свободна си ако искаш да си с мен. Аз нямам думата, нямам право да съм егоист. - той отново не я беше разбрал. И как да я разбере. Самата тя не знаеше какво иска, какво чувства, какво да очаква от тази връзка. Не искаше да задълбава навътре във чувства - вече беше потънала твърде надълбоко в една друга връзка. Просто искаше да му каже: "Без сантименталности, без подаръци, без чувства!" Не знаеше как да му го каже. При всички случаи щеше да прозвучи така: "От този момент ти си ми на повикване; само когато се нуждая от теб, така, физически, не емоционално."

Но нима това бе тя? Тя ли се беше превърнала в това безскрупулно и арогантно същество? Тя, която мечтаеше за чиста и безсмъртна любов, която вярваше до последно, че ще я открие... С времето вярата беше умряла. Едва сега го осъзнава, когато пише тези редове...

- Ще говорим като си дойдеш - каза той - така, с камерите не е добре. Трябва лично да си го кажем. - Беше прав. Тя не трябваше да започва темата сега. Трябваше да изчака да се видят, очи в очи да му го каже... Сгреши.

Той спря да и звъни, спря да и пише, спря да я търси. Тайно гледаше снимките и в интернет, когато тя не беше на линия, но нищо повече. Нея я беше яд. Още я е яд. Но не осъзнава защо! Тя не искаше сантименталности, тя беше тази, която поиска по-малко топлина и повече студ, тя направи така, че той да се отчужди от нея.

Може би го боли... Никога няма да и каже; вече няма сантименталности!