“Той беше роб” - това изречение я промуши в сърцето. Такива неща винаги ù правеха впечатление. Намести се удобно на седалката, сгъна вестника и се зачете. На дълъг път четеше книги и вестници по 7-8 часа и после се чувстваше адски доволна, че си е дала това време.

    В статията ставаше дума за известен в миналото писател, който пишел криминални романи. Бездарен и богат нехранимайко ги публикувал от свое име. Плащал с парите на баща си. В началото и двамата били доволни. Единият пишел все по-добре, а другият ставал все по-известен. След години писателят стъпил на краката си и станал издател. Понякога пишел разкази, имал и няколко романа. Превеждали го на много езици, имало го в учебниците по литература, дори филмирали два от романите му.

    Тя си спомняше този писател. Беше изчела всичко от него. Всичко, което беше подписал с името си. Направи ù впечатление, че в статията не се коментираше какво е писал преди да излезе на светло, а само това, че много от произведенията му са забранени от комунистическия режим. Но не за дълго. Беше любопитна да научи какво се е случило с човека, който е плащал, за да му пишат романите, но за това нямаше нито ред. Зачуди се каква е целта на тази статия. Имаше факти, хванати оттук-оттам и после хвърлени в колонките на жълтия вестник, от който миришеше остро и лошо на мастило. А пръстите ù почерняха. Добре поне, че не се разкиха. Започнеше ли, кихаше над 30 пъти и подлудяваше всички наоколо. А главата ù бръмваше.

   Загледа се през прозореца. Влакът прекосяваше огромни, заснежени пространства и монотонното потракване на колелата приспиваше пътниците. Понякога си мислеше, че влезе ли в експреса за София през зимата, парното непременно се скапваше. Сега вагонът беше топъл – по изключение. Пак се сети за статията.  Това беше нейната история. Малко различна, но не толкова, че да не я познае. Сложи вестниците в найлоновата торба, за да не ù дразнят носа и извади подвързана книга. След това си почисти пръстите с мокра кърпичка, която почерня и се разпарцаливи. Прибра я в пликчето с пластмасовата чашка от кафето и опаковката от солетите. Отново се намести и огледа наоколо.  Някакъв мъж по диагонала отсреща бързо наведе очи към кръстословицата си. Тя прокара показалец по ивицата, белязана от разделителя и отвори книгата.

   Можеше да я чете безкрайно. Знаеше я наизуст. И не само това –  за тази книга знаеше всичко -  кога е започната, как е написана, как са подреждани и пренареждани думите, изреченията, страниците. Това беше нейната първа книга, първият ù роман, невижданото предизвикателство към съдбата, която беше се разпоредила с живота ù по странен начин. Сети се, че тогава често я питаха какво пише - тези, които знаеха, че само писането я спасява от демоните. Отговаряше им, че пише нещо, което би искала да прочете. И с бурен смях обявяваше, че книгата ù със сигурност има един читател.

    Обичаше тази история. Носеше я в себе си повече от двйсет години, но не се хващаше да пише, защото се плашеше, че няма да я разкаже по най-добрия начин. После взе да си мисли, че никога няма да я напише – пак по същата причина. Докато един ден, който беше студен, навъсен и кратък, не усети, че белият екран изобщо не я плаши. Чак не ù се вярваше. Седна на компютъра и написа заглавието. От опит знаеше, че щом напише заглавието, нещата се отприщват. Не го ли сложеше отгоре, изреченията се щураха из разни неизчистени истории и нищо не се получаваше. Никога не призна, че написа книгата за 25 дни. Не беше чувала някой да е направил нещо подобно. Пък и откъде да чуе – тя не общуваше с писатели, нито с редактори, камо ли с издатели. От самото начало си знаеше, че пише, за да се освободи от спомени, които дори не беше сигурна, че са нейни. Но толкова обичаше тази история, че накрая заживя в нея.

    Ставаше посред нощ и пишеше. Призори дремваше малко и отново сядаше пред екрана. После приготвяше нещо за ядене, оправяше къщата и отваряше прозорците. Мъглата нахлуваше вътре, чуваха се сигналите на корабите, които навлизат в пристанището, по улицатаа изтрополяваше количката на мургавия продавач на риба и тя поглеждаше през балкона. Котките тичаха след мъжа, но той или не се сещаше да им хвърли някоя мъничка, изтърбушена рибка, или пък се сещаше, но му свидеше... После спря да ходи в кухнята, не отваряше прозорците и не поглеждаше през балкона. Само пишеше. Нищо друго нямаше значение. Дори не мислеше, че пише за някого. Пишеше това, което тя самата искаше да прочете. Не можеше да си представи, че историята ще свърши и когато тя наистина свърши, започна да я пренарежда. И тогава почувства думите. Така дълбоко ги почувства, че ги чуваше като музика, но не с ушите си, а някъде около сърцето, малко встрани и нагоре, към гърлото. И отново взе да ги пренарежда. Усещаше всяка дума като нота и я слагаше на мястото ù, което не можеше да бъде друго. Беше като някаква игра, която само тя разбираше. Едва ли някой друг чуваше това, което звучеше в сърцето ù. Тя се вслушваше отново и отново, докато една сутрин  чу последния акорд на думите. Тогава стана и отвори прозорците. Вятърът се втурна в стаите и посипа бенджамините с едри снежинки, после хвърли в очите на котката едно крило от сняг и лудо завъртя индийските звънчета в коридора.

   - И аз се радвам – извика на вятъра. – Сега ще спя три дни и три нощи, а после ще се похваля, че съм завършила книгата. И ще се върна в живота си.

    Така направи. Поспа си, както никога. За да ù се присъни онзи шантав сън, който хем беше смешен, хем беше един много особен сън и май всички така мислеха, но се смееха, защото не искаха да се задълбочават. Ето го и съня: видя се в красива, старинна зала. Беше облечена в стилна рокля от черна тафта, с високи обувки, красиво колие и интересна прическа на дълга черта. Беше поне с двайсет килограма по-слаба.  Около нея имаше много непознати хора, облечени официално, но и такива, които сякаш идваха от лекция в университета. Семейството и приятелите ù също бяха тук и се усмихваха окуражително. Зад резбованата катедра застана възрастен мъж, който откри тържествената церемония. Някак си разбра, че това е Тенеси Уилямс – авторът на «Котка върху горещ ламаринен покрив». И я осени мисълта, че е номинирана за годишните литературни награди «Пулицър». И че е в Ню Йорк!  Огледа се. Авторите на цялата ù библиотека бяха тук «на живо». И тогава чу името си. Тенеси Уилямс говореше на чист български език и я канеше на малката сцена. Стана и спокойно тръгна към него. Всички я аплодираха. Скандираха името ù, радваха се искрено и бурно го показваха. Знаеше, че наградата прилича на олимпийски медал. Но беше сгрешила. Двама мъже донесоха на сцената полиран сандък с бронзов обков и внимателно го поставиха на пода. Усмихнат сърдечно, Тенеси Уилямс се наведе и тържествено отвори  капака. Извади някакъв лъскав предмет в перлено синьо и се обърна към нея.   Публиката аплодираше, а тя беше втренчила широко отворените си очи в ръцете му и не можеше да проумее дали всичко това е истина. Той ù поднасе огромна, синя тенджера, инкрустирана със седеф и безброй миниатюрни кристали. Върху цялата кристално-бисерна красота, се мъдреше захабен, очукан и грозен капак. Хората не спираха да ръкопляскат, а тя усети, че я заля вълна от срам и унижение. И докато трескаво се чудеше какво да направи, се събуди. Така облекчена и така спасена, беше се чувствала само два пъти в живота си. Този беше третият. Лежеше с очи, вперени в тавана, и не знаеше на кой свят е. Едно беше сигурно. Двайсет години я мислеше тази книга. И я написа. Но беше щастлива само няколко часа – докато заспа и само малко в онзи кошмарен сън.

    Стана и си провери пощата. Сънят не излизаше от мислите ù и изпълваше сърцето ù със студ и гняв, който на талази я обземаше цялата. Пи кафе, обиколи празната къща и отвори прозорците. Вятърът опита да си изтръска снега в стаите, но тя бързо затвори. Котката Одеса се примъкна предпазливо и легна на възглавничката върху парното. Сви си лапите и я погледна. «Ясно» - помисли си тя. «Идат яки студове». По телевизията месеха питка. Съседката се разпяваше, а тя нямаше нито какво да прави, нито за какво да мисли. Взе телефона и се обади на приятелките си. Имаха едно любимо ресторантче, което работеше целогодишно. През лятото се събираха в разкошната му градина, а през зимата слизаха по три стъпала надолу и попадаха в магията на варосаните стени и сгорещената до червено печка, на червения пелин в тумбести канички и на златистите свински ребърца с туршия. Ядяха с пръсти и попиваха мазнинката с мекото на  чесновите пърленки. После се кискаха и си обещаваха да не казват на никого, че са яли като прасета. Така стана и вечерта. Събраха се първо около печката да се постоплят, а после насядаха на голямата дъбова маса и си дойдоха на думата. Сърбеше я езикът да им се похвали, че книгата е завършена. Щеше ù се да се посмеят и на синьо-перления ù сън, но се чудеше дали е уместно, защото с една от приятелките ù имаше мъж, когото не познаваше. Но, както исторически е известно, нищо не става, за да остане скрито. Докато преполовиха нощта, новината за книгата беше разнищена обстойно, а сънят ù беше разтълкуван по обобщено направление «Фройд, Юнг и един тибетски Римпоче». Претенциозно и абсолютно безполезно. После се прибра с такси и шофьорът каза, че този курс му е последен. Беше обявено бедствено положение, заради снеговалежа. Вече се унасяше в сън, когато си помисли, че всичко се случва в последния момент, но правилно. Позитивна мисъл.

   Сутринта беше жълтеникаво бяла, снегът продължаваше да вали, по булевардите коли се движеха рядко, а автобусите – никак. И тогава телефонът ù звънна. Беше единственият мъж от компанията им снощи. Каза ù, че има предложение за нея. Свързано с книгата. И тя я видя в ръцете си – меки, гланцирани корици с изискана графика - издължена фигура в разполовеното пространство. Отдавна знаеше как изглежда. Сега се обади и човекът, който ще я отпечата. До кафенето, където се срещнаха, отиде пеша. За такова нещо щеше да стигне и по-далече. Само не знаеше дали това предложение идва в последния момент, както всичко в живота ù. Може би този път имаше изключение, кой знае? Зависи под какъв ъгъл наблюдаваш времето.

   Стори ù се много дребен в тънкия, черен пуловер. И също толкова интелектуален, колкото снощи. Пиеше билков чай с мед и лимон. Голяма смешка! Тя си поръча кафе. Какво друго при тези обстоятелства?  И тогава, преди още да обсъдят каквото и да било друго, той попита дали може да прегледа ръкописа. Тя извади флашката от чантата си и му я подаде. Мъжът отвори лаптопа, включи устройството и се зачете. Преглеждаше текста първо забързано, после забави темпото и в един момент се зачете така, че нищо наоколо не отклоняваше вниманието му. Изведнъж вдигна очи и се втренчи в нея.

   - Ще купя този текст. Ако сте съгласна – добави по-меко мъжът.

   - Така ли се казва? Ще купя този текст - не знаех че терминологията е такава. Мислех, че ще поговорим за книга, за издаването, за сроковете, за редактора - занарежда тя.

   - Не ме разбрахте - кратко отвърна той. Аз не купувам книга. Говоря за текста. И не става дума нито за редактиране, нито за издаване. Ще ви предложа една отлична цена за този материал. Предлагам добра цена и за всичко, което решите да напишете през следващите три години. Ще подпишем договор, за да сте спокойна. Естествено, клаузите в него ще са задължителни.

   - Значи моята книга е материал. Текст някакъв. Няма да я издадете, но ще ми дадете пари за нея. И какво, по дяволите, ще правите с този материал?

   - Ще го продам, естествено. Има хора, които нямат вашия талант, но имат средствата да станат известни. Сигурен съм, че скоро сама ще определяте цената си. А аз ще намирам купувачите.

   Тя се чудеше дали не халюцинира. Този насреща що за човек беше?! Предлагаше ù да си продаде детето и никога повече да не се интересува от него, да не знае, да не пита и да не го сънува. Мислеше, че ще стане и ще го зашлеви. Въздържа се. А той гледаше в нея. Много надълбоко в нея.

   - Аз не бързам с отговора. Но имам интерес и знам, че нещата ще се получат. Ще ви изпратя договора и предложението. Помислете си. И ми се обадете.

    Тя го гледаше втренчено. Взе визитката, която ù подаде. После извади от чантата една своя – много стара, но актуална. В живота ù отдавна нищо не се променяше. После стана, облече си палтото и тръгна. Не знаеше дали е ядосана, дали е унизена или пък измамена. Стисна флашката в джоба си и се усмихна. Изведнъж сърцето ù прескочи. Осъзна, че той разгледа всичко на своя компютър. Може би дори беше копирал текста! «Дано не е, защото ще стане убийство» - помисли си тя и си наложи да не се тревожи повече. Вървя бавно и дълго до дома си. Имаше нужда точно от такава разходка – без да бърза, без да говори и без да мисли. Когато се качваше в асансьора, ù хрумна нещо. «Този ми предлага да бъда роб. Нищо, че ще ми плаща. Предлага да ми пороби фантазията, емоцията, мислите, спомените и мечтите ми. И мълчанието ми. И самоуважението ми. Е няма как да стане». Отключи тежката врата и я затвори след себе си. Одеса се отърка в ботуша ù. После затича към хладилника и погледна дали идва след нея. Беше гладна. «И тук робувам, ама не е същото – никой не ми плаща». Засмя  се и се стресна от гласа си.

   Снеговалежът се усилваше. През прозореца се виждаше само гъстата пелена от снежинки, а силуетите на дърветата бяха като холограми. Звуците потъваха в белотата, не се виждаха птици, но и небе нямаше. Това бяха онези странни мигове в късните, зимни следобеди, когато усещането за откъснатост обсебваше цялото ù същество. И тя не му се противеше. Обичаше да се чувства по този начин, но не го споделяше с никого. Просто нямаше кой да я разбере. Сети се за онзи с отличната цена. Нямаше как да се измъкне скоро от града. Всички пътища бяха затворени. Дори пътят към нея. Не искаше да мисли за предложението му. Нека полежи в мислите ù кротко, пък по-нататък ще го огледа отвсякъде. Той каза, че не бърза. Тя пък – хич. Помисли си, че веднъж нещо зависи от решението ù. «Хайде, стига се прави на важна, та това е просто един текст. Даже ти го казаха. Книгата е само фантазия, нищо  повече!»  Сякаш чу гласа на една от приятелките си, която постоянно напомняше, че е много опасно да повдигаме коефициента си на важност. Все се канеше да ù каже две приказки, но едва ли щеше да го направи. Обичаше приятелките си точно за това – бяха шантави. И те затова я обичаха. Та нямаше смисъл да се променя нищо. И тогава телефонът звънна.

   - Не мога да се удържа, а ти си траеш – беше една от дружките ù. – Всички разбрахме, че имаш страхотно предложение за книгата. Е?

   - Какво “е” ? Малко не е, както изглежда и затова обмислям. Даже ми е чудно, че и някой друг знае! – отговори троснато.

   - Че ние да не сме «някой друг»? Това е онова птиченце, дето, нали се сещаш... Стига си се правила и приеми каквото ти казва човекът! Нямаш представа колко струва да издадеш книга, а докато стигнеш до продажби, век минава.

   - Не знаех, че ти си наясно с това. Аз наистина не съм. Но той не ми предлага да издаде книга. Иска да купи текста и ще го препродава.

   - Да прави каквото ще. Вземай си паричките и това е. Такива книги ще напишеш колкото искаш. Важното е да ти е осигурен животът. Да пишеш спокойно. То сега на какво прилича – все пишеш и почти нищо не излиза. За такива пари изобщо няма да се замисля.

   - За какви пари? Никой не ми е говорил с цифри.

   - Е как? – повиши тон приятелката ù. Аз знам, че взимаш 20 хиляди евро и пей сърце!

   - Ти си откачила напълно! Изобщо не е ставало дума за цената. Чудя се откъде имате тази информация!

   - От първа ръка я имам. Моля те да не правиш глупости. Толкова пари тук няма да получиш, каквато и книга да напишеш. Ако наистина ти плати толкова, може и нищо друго да не правиш в следващите години. А той мисли, че ще пишеш. Ти без друго само с това се занимаваш. Моля те, приеми. Да не те мислим. Обади му се. Може да не е днес, но не се бави много. Скоро не съм чувала за по-изгодна сделка. Чисти пари! Действай!

   Толкова беше изненадана, че неусетно седна. Да, той каза, че цената е отлична. Но това мина покрай ушите ù и се заби в изкуствените палми в кафенето. Не ù се вярваше някой да даде такива пари за това, което написа за 25 дни. Даже я досмеша. Паричният еквивалент на «Пулицър» е 10 000 долара. Ако се съгласи, по Коледа ще има два пъти по толкова, че и отгоре. И от онзи сън вече няма да ù се гади. Взе чантата и я отвори. Най-отгоре на пълния безпорядък беше визитката му. Взе я. Отиде в малкия си кабинет, седна на старото кресло и си вдигна краката на парното. Започна подробно да я разглежда. Сякаш между трите реда можеше да прочете нещо повече за този странен човек. Със сигурност бизнесът му беше печеливш. Чудеше се на хората, които имаха нюх и печелеха по този начин. Как откриваха кой какво иска и как да му го намерят?! Помисли си, че ако не се съгласи, ще е от чист инат, за да не го нарече простотия. Наистина си заслужаваше. Разбира се, ако информацията за цената е вярна. «Какво нещо! Чух за едни пари и вече не мисля, че ще ме поробва. Направо ми осребри всичко – като започна от емоцията, та мина през сънищата и ината... Със сигурност ще се съглася. Но не сега. Утре.». Сложи визитката отново в чантата. Може вътре да е разбъркано, но поне няма да се изгуби. Постоя отпуснато и странно примирена още малко. После си направи един горещ шоколад и седна пред компютъра. Да, споделяше с приятелките си. Бяха си близки от много години. Но истински споделяше само със себе си. Ето тук – на този екран, който четеше всичко, за което мечтаеше, което я плашеше, тревожеше и всичко, което я вдъхновяваше. Някога са го наричали «белият лист». И тя така го наричаше. Обичаше остарелите думи. Нещо зад гърба ù изщрака. Обърна се и видя как факсът замига и започна да сменя настройките. Завъртя се на стола и изчака да поеме листа. Някъде по средата, насред дългите изречения, имаше и няколко цифри. Същите, които приятелката ù беше съобщила преди час. Взе и втория лист, който се промуши през апарата. Това беше договорът. Стори ù се толкова изгоден, сякаш баща ù го е писал. Но отвсякъде изглеждаше странен. Основната идея беше, че този договор няма как да съществува. От нея не се искаше дори подпис. Само номер на банкова сметка.

   Нямаше какво да обмисля. На обсъждане – с когото и да било, нямаше право. На другия ден се обади и потвърди, че е съгласна. Дори не каза на какво се съгласява. Мъжът я помоли да звънне още веднъж след два дни и връзката прекъсна. Беше озадачена, но някак си разбра, че не контролира нещата и прие правилата такива, каквито бяха. В ранния следобед на втория ден получи съобщение. В сметката ù имаше сума, достатъчна да си купи малко жилище. И тя му звънна. Попита го къде да се видят, за да му даде материала.

   - Всичко е наред. Текстът е одобрен и вие нямате грижа по-нататък. Когато напишете нещо ново и интересно, звъннете ми.  Имате моите благодарности, уважение и подкрепа. До скоро!

   Беше изумена! Той наистина открадна книгата ù! Всъщност, купи я. Но можеше и да не го направи. А тя постъпи толкова лековерно и непредпазливо! Беше истинско чудо, че този човек все пак преведе парите. Очевидно държеше да продължат контактите. Може би в нея наистина имаше писателски талант. В противен случай, този не би я пощадил. Искаше още. Това налагаше да е коректен.

   Беше леко уплашена. Това, което се случваше, можеше да се види само на кино. Реши да провери дали наистина тези пари бяха в сметката ù. Облече се, сложи си шапка и тъмните очила. Не за конспирация. От ярката белота на снега очите ù така силно сълзяха, че не виждаше нищо. Спасяваха я само стилните маркови очила, които дъщеря ù пращаше от Америка.

   В банковия клон я познаваха. Служителката провери превода. Всичко беше наред.

   - Имате сериозна дъщеря, госпожо! Жилище ли ще си купува в България? - усмихнато попита и ù подаде разпечатката.

   - Сигурно. Но едва ли ще е скоро. Трябва да посъбере още – влезе в тона ù, сгъна листа и го сложи в чантата. Излезе навън и още зад първия ъгъл извади разпечатката и я разгледа. Парите бяха дошли от Америка. От града, в който живееше дъщеря ù. Но ги изпращаше неизвестна за нея фирма. «Може би се  зъбърквам в нещо, което е опасно» - помисли си  и нещо я жегна. «Някой има пари и иска известност. А аз мога да пиша. Със сигурност ще ме пазят. Спирам да мисля и толкова». Вървеше бавно по улиците, които бяха затрупани със сняг като в детството ù. Няколко деца влачеха шейни по стръмната алея към парка. Внимателно заобикаляше огромните преспи, под които колите не се виждаха и хората, с които трудно се разминаваше по пъртината. В очите на всички имаше нещо по детски щастливо, нещо закачливо и радостно. Сякаш грижите и безпокойството на хората бяха потънали в снега. Тихо и бяло. Чисто. На душата ù взе да олеква. Но не ù се прибираше. Навлезе в парка. Встрани от нея глутница кучета играеха в снега като побъркани.