Той стоеше пред бездната изправен, сякаш очакваше раждането на света. Нейната необятност и дълбочина впечатляваше и без това напрегнатото му съзнание. Тя го мамеше с кадифената си мекота, но същевременно го плашеше с безкрайността си и с неизвестността си, които таеше в недрата си.
Над него звездите трептяха и му се усмихваха с искряща топлота, но той тръпнеше в неспособност да възприеме какво е Тя – Бездната. Оставаше единствено да я опита. Да, като че ли това беше единственото, което той трябваше да реши: дали да бъде погълнат от Бездната, или да се върне назад, където е бил винаги досега и всичко е толкова познато. Това беше решението на живота му, на всички животи - минали и бъдещи и той трябваше да го вземе тук и сега. Нямаше време за губене и той най-добре го знаеше, сега или никога!
Решението взе внезапно, импулсивно, каквато беше по принцип неговата природа. Пристъпи напред, вече без страх и Бездната го погълна. В началото не почувства разликата, сякаш всичко си беше по старому ...