Късно вечер е. Някъде към един и половина, ако не и два. Стоя с голяма чаша чай пред купища учебници и мисля : Накъде отиваме и ние? От еднакви по-еднакви, от слепи - по слепи, но и от умни по-умни и от виждащи по-виждащи. Мислите ми бушуват, а есето така си и стои, два реда един въз друг и толкоз. Не, училището не ме вълнува вече. Опитвам се да хвана всичките идеи и да ги затворя в клетка. Не става. Лутат се, тичат, блъскат се и бързат да излязат. Уви, май не става - написах слон, нарисувах кон, не изсвирих и един тон.
Вече е два и половина, а Ботев все още не отлепя и тия два реда все така ме гледат кухо. Мислите ме полудяват, като гласове ми се явяват. Опитвам се история да пиша, но пак в римата навлиза.
И три часа дойде. Чашата ми с ром е празна...чакай не беше ли чай, както и да е, главата вече ме боли, освен това много ми се спи.
- Есето пиши!
- Не, рисувай!
- Не, свири!
- Римите не забравяй, стихове повтаряй!
- Днешната младеж не струва!
- Екзистенцията те вълнува!
- Да се режеш ...