Бях легнала до брега на едно езеро и броях облаците. С периферията си наблюдавах как листата на дърветата танцуват фламенко. Бяха се групирали по двойки. Жълтите танцуваха с червените, а зелените с кафявите, после вкупом се спускаха надолу, като пеперуди и утихваха по тревата. Протегнах ръка и си хванах едно жълто сърцевидно листенце, докато падаше. Установих, че е от липата на два разкрача от мен. Вдигнах го към слънцето, което надничаше зад един тъмен облак. Жилките му прозираха. Помирисах го. Такива парфюми няма, а би било хубаво жените и мъжете да миришат така. На есен. И тогава го чух:
– Ти си един розов облак! – гласът беше женски.
Обърнах се.
– Кой говори? –прошепнах и размърдах очите си.
Помислих си, че е невъзможно да е жълтото листо в ръката ми? Вдигнах го пред очите си и го завъртях. Наистина имаше нещо живо в него. Ала беше само листо. Седнах и се заслушах. Опасенията ми се оказаха безпочвени.
Нямаше жива душа. Причуло ми се е. Успокоих се и легнах отново на одеялото. Наост ...