Най-после и го подарих. Направих го. Исках го и го написах. Костваше ми мъчното и дразнещо пъчене и сумтене да накарам пръстите си да изписват по-ясно буквите и да ги подреждат в думи, но накрая успях…Една седмица се потих! Мислех го. Зачертавах. Драсках така, че чак пробивах листовете на тефтерчето! Една седмица от моето битие на безвремието. Най- трудната, но и най-светлата ми седмица. Най - хубавите ми три години човешки живот. Или по-скоро най- чудните ми кратки и слънчеви мигове от тях, събрани в шепата на сърцето ми. Най-после и го подарих, това, което исках да оставя на моята озаряваща светлинка.
Аз съм една душа или по точно битието на една душа, затворена в тленната си обвивка и киснеща в безсилието на гнева, яростта и покаянието си. Или поне киснех в тях и се самоизяждах като човешко същество, напълно съзнавайки, че краят ще дойде. Краят на едно жалко съществуване на бледата сянка от един родил се под слънцето човек. Човек, мразещ себе си, отритващ околните, вярващ в лъжовнит ...