Събуждам се. Протягащ ръце по пълнолунието. Тъмните сенки на очакванията ми хвърлят тъма в погледа ми. Нещо и някак ме кара да играя на сляпо. Винаги съм си падал по неизвестното, но съм цакал края със скрит коз. Оставям съдбата да се подсмихва. Театърът е тих, светлината – приглушена.
Опитвам се да слушам там, където неопитността говори жарко, ръкомаха и от емоция – дори потъва в бездната. И кимам като глухоням. Зачеркнал съм и сравнения, и паралели. Дотолкова е насъбрала душата ми от отломките на съдбите, че ми се крещи в Ада. Вярвай, стискам безумието си в юмрук! По-ядосан и от онова, което пък се връща...
Смирен, ще кажеш. Жалък наблюдател. А да знаеш как ми се иска да погледна отдалеч. Да прескоча темите на трите вълнения. Да се озова там, където... кафето вече ще ме успокоява.
https://www.youtube.com/watch?v=E6_CZUbi-CM