И така тя се научи да плаче...

Беше странно, непознато усещане... „Почти като ужилване...” – помисли си тя и се надсмя над сравнението си. По дяволите, никога нищо не я беше ужилвало... И въпреки това някъде в съзнанието й се беше изградил някакъв смътен образ за пробождане, зачервяване и растяща болка.

Също както сега... Всичко започна с една сълза, чиста и топла, и тя имаше чувството, че се вижда отстрани, и дори се наслади на красотата си. Беше патетично трагична, а очите й бяха по-дълбоки и по-черни от обикновено. Що се отнасяше до пробождането право в сърцето, то можеше да бъде пренебрегнато на фона на новооткритието, че мъката й придава особена прелест.

Последва зачервяването и то не само на очите й, които незнайно защо не спираха да ронят сълза след сълза. Нещо от вътре започваше да я пари, да я гори с неподозирано силна за едно нищожно пробождане болка.

След това червенината порасна, разля се в сърцето й и започна дя я задушава до степен, че всяко следващо вдишване й причиняваше по-силна болка от предишното. Съвсем истинска болка, в която вече нямаше нищо красиво, патетично или нищожно...

- Това е прекрасно, моето момиче. – каза й спокойно мъжът, който седеше от лявата й страна.

„Прекрасно?” – повтори наум тя и усети как мислите й потъват в същия онзи червен мрак, който беше погълнал сърцето й.

Винаги беше знаела, че хората си плащат. Нали тя беше тази, която обикновено минаваше, за да прибере дължимото и то с лихвите. И то не от злоба или ненавист... Не... Също както паякът, който не беше виновен, за смъртта на мухата, уловила се в мрежата му, тя просто се беше родила такава и можеше да живее само по един начин – като божие наказание...

Докато не се беше появил той... Позната стара история за момичето с прокълната душа и момчето, което е готово да даде своята само и само да развали проклятието. Само дето в нейната реалност чудеса не се случваха, а магията беше единствено черна. Да не говорим, че принцът трябваше има благородническо потекло, а не благородно сърце. За нея той беше чисто и просто поредната неоправена сметка, за която трябваше да се погрижи, било пък и с известна досада. Докато след няколко месеца с известно безпокойство не установи, че сумата все не излиза...

- Наистина е прекрасно, моето момиче – отоново каза седящият от лявата й страна мъж.

Тя вдигна все така дълбоки, черни и насълзени очи.

- Той е мъртъв, в това няма нищо прекрасно...

Да, хората винаги си плащат... Само че защо, по дяволите, този наивен глупак беше решил да се погрижи за нейните дългове. Не знаеше ли, че бирниците никога не връщат взетото?!?

- Напротив – прошепна мъжът – Прекрасно е, защото той умря, но ти се роди. – и прокара пръсти през косата й, черна като смъртта в погледа му – Сега ще бъдеш собственото си божие наказание...