Вървях по така познатите улици, сърцето ми се свиваше, тишината ме обземаше, чувах бавните си стъпки към домът ти. Вървящи за пореден път към изпепеляващата ти любов.

Знаех, това бе най- силното ми изпитание. Бях безсилна, трябваше да направя това, за да мога някак да продължа напред. Не искам да те нараня, не, просто да ни предпазя.

Камъчетата се търкаляха около краката ми, танцувайки. Дали ако усещаха болката ми, щяха да се разпаднат на хиляди парченца. Блоковете изглеждаха толкова празни, като душата ми, замърсени и боядисани, скривайки предишните им поражения.

Няма да се зацапам, не и този път. Толкова усилия ми костваха да се изчистя, няма да допусна да го разроша, заради греха. Грехът, вкопчил се в нас толкова силно, изпепеляващо дори. Като карфица, пробождаше сърцата ни.

Толкова обща ли е болката ни. Може ли всичко това да се поправи. Не искам да те огорчавам, просто искам да помогна. Да излезем от тази бездна, цели…

Не искам да те мамя, не ме мрази, просто това е редно, така трябва. Слабостите са за страхливците, аз няма да съм слаба, заради теб.

Моите грешки са твой порок, как бих допуснала това.
Доближавах блока, който знаеше всяко кътче на сърцето ми. Входа студен, като прегръдките ти, въздишка тежка от устата ми ехти.

Мога ли? Ще успея ли да се справя?
Стоя пред вратата ти, дали ме усещаш така силно както и аз. Докосвам я, сякаш ми пронизаха сърцето. Стискам си очите. Къде е смелостта. Сърцето ми бие учестено, сякаш ще се пръсне.

Трябва, трябва да се справя. Почуках. Това беше, усетих как полека нахлува спокойствие в мен.
Ето те! Стоиш пред мен, толкова прекрасен и сериозен. С плахи крачки пристъпвам към теб. Знам, че страхът е изписан по лицето ми, усещаш го. Защо усещам задоволството ти.

Нима си готов толкова лесно да ми вземеш всичко. Предлагаш ми питие. Да, може би, така ще се успокоя! Глътките бяха сладки, исках да усетя всяка капчица, влизаща в кръвта ми. Поглеждам към прозореца, тъмнината обгръщаше града. Погледнах в очите ти, хипнотизират ме, къде е смелостта ми сега.

Трябваше да го направя. Не заради себе си, а заради него… дано да го разбере. Защо си толкова уверен, защо ме гледаш така, сякаш вече съм твоя, сякаш вече ме притежаваш.

Говориш ми, просто за да се намираш на приказка с мен, но мислите ти са другаде. Ставаш, минаваш покрай мен, за първи път несигурен. Искаш аз да ти дам знак.

Хващам ръката ти. Спираш и ме гледаш. Впили поглед един в друг, усещам сърцето ти, а ти моето. Миг като вечност. Колко силно искам да усетя устните ти. Изправям се, не отделяйки очи от твоите. Тишината убиваше. Бавно докосвам лицето ти и го дърпам към себе си.

Усещам как увиваш ръцете си на кръста ми и ме придърпваше бавно към себе си. Устните ни се докосват, влажни, готови, чакащи. Нежността бавно изчезваше с деня, целувките ставаха по-бурни и страстни. Ръцете се преплитаха, наслада и възбуда изпитваше тялото ми.

Но знаех, не трябваше да се поддам на това, не затова бях тук. Блъснах го от себе си, карайки го да седне на стола, на който бях аз. Той ме наблюдаваше с любопитство. Движенията ми бяха плавни, дори еротични. Извадих от чантата си белезници.

Видях дяволитата му усмивка, това ме накара и аз да се усмихна самодоволно. Отидох бавно зад него, галех раменете му.

Закопчах му ръцете, целувайки му дланите и облизвайки пръстите му. Усетих възбудата му. Изпъна главата си назад, наслаждавайки се на всеки момент.

Знаех, че е затворил очи, отдавайки се на фантазии, бавно се разкрачих и седнах в него, обгръщайки ръцете си по врата му. Целунах го. Гледах го в очите, знаех, че сега бе моментът, болеше ме. Толкова го желаех, но не можех да съм играчка в ръцете му.

Станах от него. Видях учудване и недоумение в очите му.
Казах му: ”Няма да съм твоята играчка, няма да ти позволя пак да разбиеш сърцето ми. Нямам ти доверие. Знам, че ме искаше, просто за да задоволиш егото си. Да ме използваш и захвърлиш, като вече ненужна вещ.

Мислиш, че можеш да ме контролираш, че съм лесна и че ще съм твоя, когато поискаш. Грешиш… никога няма да съм твоя, докато сърцето ти е заледено за мен. Обичам те! Не искам да гледам как си тръгваш, след като съм дала всичко от себе си за теб.”

Обърнах се, крачките ми бяха бързи, чух как ме вика, но не се обърнах. Усещах как сълзите ми напираха. Не можех повече да подклаждам тази негова зависимост.

Избърсах сълзите си и се усмихнах, след всичко, което преживяхме, аз се справих, можех да го направя мой или да го оставя сам. Знаех, че съм постъпила правилно не заради себе си, а заради него…