И точно тогава всичко се срина... невярваща седях и гледах, а сълзите не спираха да се изсипват една след друга. Той, човекът, когото обичах толкова много, този, когото смятах за най-близък, точно той ме отблъсна. Не мога да опиша каква болка изпитах при думите му. Загубих го. И всичко се повтаря от онзи ден, всяка една дума и всяко едно действие. Той е един на милион, най-невероятното и положително същество, което бях срещала. Просто каза ''КРАЙ! До тук сме!'' и в този момент сякаш времето спря, моментът, в който той ми отне всичко. Сякаш не осъзнавах какво е станало, сякаш сънувах. Болката бе толкова огромна, че чак не я усещах. Чувах само звука на сърцето и една мъртва тишина, която бе толкова потискаща... Един мрак, който се появява без капчица светъл лъч... дори надеждата умря, надеждата, че това е нереално. От толкова време се моля да не рухна като човек, физически и психически. Толкова време измина, докато преодолях онзи ден. Сега отново съм сама и няма кой да ми помогне, няма кой да ме подкрепи, няма кой да ми каже ''всичко ще се оправи", а чувам само ''сама си го направи''. Има само четири стени, които стоят безмълвни в зловещата тишина. Няма кой да ме прегърне, да ме утеши. Отново се чудя каква бе грешката ми? Защо животът е изпълнен с толкова мъка и тъга? Защо все губя хората, които обичам и от които се нуждая със смешната причина, че просто ''омръзвам''.