Бонбонче в обувката
Имало едно време един епископ*. Живеел в малък турски град. Наследил огромно богатство. Чудел се какво да го прави. Тежали му пустите пари... В мъката си, с тези мисли, чак се пропил. Тогава нарамвал торба с лакомства, пари и бонбони. Тичал обезумял из заспалия град в полунощ, развявал дългата си червена епископска дреха и бялата си брада в тъмната доба. Пълнел обувките на хората, оставени пред вратите.
Някой мярнал червената роба в тъмната нощ и така целият град разбрал кой пълни с радости всяка вечер живота им... Естествено първо помислили, че е луд. Нарекли го пияница и глупак. Развейпрах. Но после били благодарни за даровете, които намирали всяка сутрин... И го обикнали. Обикнали го в безумството му да дарява щастие в мъката, ситост в глада, здраве в болестта и сълзи на радост в очите... Нарекли деня на негово име: Никулден.
Убива ми малко. На левия крак. На десния. Понякога едва докуцуквам до края на пътя. Понякога спирам и пак продължавам с „неволята” в мене. ...