В боровата горичка беше тихо и спокойно. Борчетата и елхичките си говореха. Едно малко борче каза високо, че всички го чуха:

- И какво? Много сте доволни, че сте иглолистни дървета? С остри бодли вместо листа, с шишарки вместо плодове. Гордеете се, нали? И за какво живеем? Да се издигаме високо, високо, да бодем небето? Направо ми се плаче. Нали раста. Ще стана високо, високо като вас.

- Стига, стига си се оплаквал. Чуй ме сега какво ще ти разкажа - казала старата ела. - Когато бях малка елхичка и аз тъгувах като теб. И аз се чувствах ненужна, но да знаеш в природата всяко нещо е нужно и на мястото си. Няма нищо случайно. И както оплаквах живота си, един ден през поляната мина група туристи. С раници на гръб изкачваха планината. Тук се спряха на почивка, та ги чух какво си говорят. Колко чист бил въздуха в гората. Трябвало децата си да доведат тук на почивка - да бягат на воля и да дишат кислород.

 Не бях чувала тази дума, но разбрах, че като дишат нашия въздух ще са по-здрави. Няма да боледуват. Някой каза и за шишарките ни. Правели мед от тях и с чая премахвали болести. Малко ли е, а? Аз бях много впечатлена. Повярвах в себе си и до днес вярвам, че съм нужна. Горда съм, че край мен има малки като теб и растат. Забиват, както каза, острите си игли в небето. Знай - ние правим въздуха  чист. А това е нужно, за да има живот . Разбра ли?