БОСИЯТ
Синкавите утрини по пусти улици ми носят някакво спокойствие. Виждам лека мъгла, през която прозира слънцето. Усещам тъга и същевременно радост. Привечер сенките са дълги като стари грехове, а сутрин всичко е ново, включително и греховете. Нови са мислите ни. Нова е усмивката на жената, която ми сервира кафе. Обичам часовете от шест до девет сутрин. Всъщност харесвам и късните часове. Може да се каже, че съм нощна птица, която става рано. Трудно се събуждам, но колкото и да съм уморен, винаги внимавам да не се успивам за работа. Това че внимавам, не означава, че не се успивам. Закъснявам постоянно. Закъснението се е превърнало в навик. В навик, без който не мога.
Сутрешното си кафе го пия в едно малко кафене, съвсем близо до апартамента ми. Там се запознах с много хора. Васил беше един от тях. През една зимна вечер го видях да върви бос в снега, с вперен към небето поглед. Чудех се накъде ли е тръгнал. И защо, по дяволите, няма обувки? Тогава още не го познавах. Една сутрин се з ...