Елица гълташе последните осем аналгина, мъчейки се да не повръща още. Беше рано, твърде рано. Седемдесет и осем. Осем опаковки, от които липсваха само две хапчета. Винаги бяха две. Традиция още от юношеството. Традиция, зародена в училищната тоалетна след онази двойка по химия. Традиция... Обичаше повтаряемостта, еднообразието, застоя... Всичко онова, което, както казваше психиатърът ù, я отдалечава от живота и приближава до смъртта. Той беше възрастен мъж с очила и строг поглед. Беше глупак, а може би не. Все повтаряше „Умираш, полудяваш или продължаваш. Това са единствените три варианта.” Наблягаше винаги на „продължаваш”. Сякаш можеше. Все едно го искаше. Винаги е мразила тези продължаващите. Някакви неуморни идиоти, които вървят ли, вървят, вървят... Къде отиват? Вървят с тънките и претенциозни токчета на майка ù, вървят след онази катафалка - последната кола на Боян, вървят с малките бягащи от нея крачета на Боян и със затихващия шум от стъпките на Боян. Боян - единственият - баща ...