-Питаш ме каква е тази рокля ли? Преди 50 години трябваше да я нося на сватбата си, само че не се омъжих. Годеникът ми умря в деня преди венчавката. Да, това е една тъжна история. Искаш ли да ти я разкажа?

Беше така:

Онази зима бе студена и суха. Въпреки, че беше средата на януари, още не бе валял сняг. Земята беше замръзнала и корава, съвсем гола... с него толкова искахме сватба с много сняг.

Сутринта се събудих радостна, защото той щеше да дойде малко по–късно. Застанах пред огледалото, направих си прическата и облякох една черна рокля, после бях със същата на погребението му, но за това по–късно. Тъкмо привърших тоалета си и кучето залая – ние живеехме в едно малко селце, което обаче не беше изоставено, а идваха много хора, защото от тук минаваше пътят за съседната околия. Той беше тук. Отворих му вратата, а той ей тъй - без да се събува - влезе, целуна ме и каза:

-Помниш ли, когато ти казах, че искам да си имаме собствена къща?

-Да. Как бих могла да забравя една толкова прекрасна мечта!

-Вече не е мечта.

-Как тъй?

-В съседното село продават къща и ще намалят цената, ако я купя днес. Затова  сега тръгвам и ще се върна довечера.

-Нали няма да закъснееш за сватбата утре рано сутринта?

-Как бих могъл?

Той отново ме целуна и излезе със своите големи, бързи крачки. Вървя около 30 метра по улицата и след това зави зад ъгъла. Отиде  до центъра на селото. Въпреки студа, там имаше пазар, който вече се разваляше. Уговори се с един от търговците да го закара до съседното село и зачака. Когато онзи към обед най–сетне си прибра сергията и стоката, двамата се качиха на каруцата и тръгнаха. Пътьом минаха покрай кръчмата за по–напряко. Там кръчмаря се препираше с някаква група пияни селяни. Докато минаваха с каруцата, успяха да чуят, че групата била от друго село и искали да пренощуват тук, та наели стаи в къщата на кръчмаря, която и без това си беше доста голяма. Кръчмарят пък, от своя страна, не им вяраше, че могат да платят и се цупеше, че групата пияни селяни беше толкова шумна. Когато онези обаче му показаха парите си, кръчмарят склони да ги настани и веднага се ухили до уши.

Лично на Иван – така се казваше годеникът ми - групата не му направи добро впечатление. Сториха му се разюздани отрепки, които прекалено много буйстват. Обаче той отмина с каруцата на търговеца и мисълта за тези селяни веднага му излезе от главата. Сега той си имаше други неща, за които да мисли.

Когато стигна в съседното село, Иван се разплати с търговеца и отиде направо пред къщата, която искаше да купи. Там намери собственика - да го чака в антрето. Още на пръв поглед двуетажното здание се стори на Иван подходящо. Имаше много стаи, двор, маза и въобще си беше една нормална по–големичка селска къща. Иван хич не искаше да изпусне добрата сделка, на всичкото отгоре къщата му хареса и само попита каква е цената. След като плати, веднага получи ключовете и му честитиха. Той понечи да излезе и отвори широко предната врата. Тогава направо се стъписа.

Въпреки че беше престоял в къщата не повече от един час, времето навън абсолютно се бе променило. Върху голата земя сега имаше съвсем малко сняг, но пък за сметка на това духаше силен, пронизителен вятър, който носеше ледените снежинки. Фъртуната беше толкова люта, че, ако протегнеш ръка напред, не би могъл да я видиш от виелицата. Иван само си помисли: „Дано и утре да не бъде такова времето”. От къщата излезе бившият собственик, направи забележка за ужасното време и изчезна от погледа на Иван в бурята. От своя страна Иван си припомни обещанието, че довечера ще се прибере и че в никакъв случай няма да закъснява за собствената си сватба. Той заключи предната врата на новата си придобивка и решително се запъти към хана, където очакваше да уговори някой да го докара в нашето село. Обаче, когато отиде в хана, нещата не се подредиха, както искаше. Мястото бе полупразно и никой от присъстващите не беше толкова луд, че да се съгласи да пътува в такова време.

Смрачаваше се вече, защото Иван бе загубил около 3 часа да уговаря самия ханджия да го закара или поне да му даде кон. Обаче тези 3 часа изтекоха напразно, без каквато и да е било полза за Иван. Накрая той се ядоса и рече на ханджията:

-Добре тогава, като не щеш да ме закараш, тръгвам пеш.

-Ти си луд бре, момче! Остани да нощуваш тук, а утре към обед, когато времето е по–добро и пътят е отъпкан, ще те закарам.

Иван го изгледа презрително, нахлупи шапката си, закопча добре балтона и излезе. Фъртуната беше в разгара си. Той едва виждаше накъде върви. Отначало наум проклинаше ханджията, но, когато излезе от селото, вече времето тотално го потресе, защото, естествено, по полето вятърът беше по–силен. Толкова силно духаше, че секна всяка мисъл на Иван. Налагаше му се да върви с наведена глава, полузатворени очи и съвсем бавни, малки крачки. Когато пък се случеше някой по–силен порив на вятъра, Иван или спираше, или неизбежно трябваше да направи няколко крачки назад. От студа, вятъра, снега и нечовешкото усилие да върви, мозъкът му направо се беше сковал. Иван въобще вече не знаеше какво става около него и само искаше да се прибере. Това го караше да върви напред безспирно. Така той нито усети кога се стъмни, нито след четвъртия час, през който вървеше, усети, че е наближил нашето село. Естествено, в селото нямаше улично осветление, а и в тази буря не би могъл да го види. Когато, насмалко, щеше да се блъсне в дувара на първата къща, разбра, че почти е стигнал. Зарадва се.

Когато навлезе в селото, установи, че вятърът духаше от тая страна, от която къщите бяха плътно една до друга и затова в самото село, макар и в голямо количество, снегът падаше по–спокойно. Това го изненада, но и зарадва още повече.

Докато вървеше, се спъна в нещо, падна и си удари главата много силно. Усети топлата струйка кръв, която текна по слепоочието и шията му. Помъчи се да се изправи, но му се зави свят и се наложи да седне в снега. Да бе стоял така около 1–2 минути, когато чу гласове. Не ги позна, но извика за помощ.

Същия ден, когато започна бурята, в нашето село онази група пияни селяни правеше гуляй в кръчмата, а когато бурята се позасили, те вече нямаха намерение да излизат от там. Пиха много и се веселиха шумно. Изхарчиха много пари и, естествено, след няколко часа джобовете им се изпразниха. Когато кръчмарят установи, че те нямат с какво да му платят вече не само стаите, които бяха наели от него, но и изпития алкохол, ги изхвърли с помощта на няколко здрави селяци. Изхвърлени и побеснели, групата пияни започна да се скита из селото  в студа и мрака, точно когато Иван беше при първите къщи. Когато пък той се спъна, те завиха и тръгнаха по същата улица. Иван беше чул техните гласове и тях извика на помощ.

Когато се приближиха, те видяха Иван седнал в снега с окървавена глава и, силно пияни, решиха, че той е заможен – това въобще не беше логично съждение, но то се роди почти едновременно в главите на всички тия селяни. Спогледаха се един друг и тъй, без да си казват нищо, единодушно решиха да го ограбят. Единият, заваляйки, каза:

- А бе, ти к’во търсиш тука? – Иван се сети кои са и съжали, че е извикал за помощ. – Да не си пиян, че тъй си седнал в снега?

- Не колкото теб.

- Ой бре, кучето джафкало! Ей сега ще те науча как се лае по господаря, псе такова! – съвсем бързо му кипна на и без това пияния и ядосан от по–рано селянин, а другите само това и чакаха. Без да се церемонят, измъкнаха от някъде въже, сграбчиха Иван и го завързаха за едно дърво. Той, от своя страна, не се съпротивлява много, защото бе замаян от удара по главата. Хвърлиха му един здрав бой и той изпадна в несвяст. Пребъркаха му джобовете и там откриха съвсем малка сума, която нямаше да им стигне да си платят стаите и това вече напълно ги разлюти. Решиха да си отмъстят на бедния ми годеник и тъй, докато бил в несвяст, развързали го, съблекли му дрехите съвсем позорно и го оставили само по бельо в зимния, нощен мраз, след което пак го завързали. Свършили с всичко това, отишли да изгуляят откраднатите пари, а бедният ми годеник, тъй както бил в несвяст, пребит, само по бельо и завързан за дървото, никога вече не се пробудил. На другата сутрин го намерили премръзнал до смърт, а на мен ми съобщиха, докато го чаках пред олтара. Много плаках, защото в деня на сватбата си получих вестта, че годеникът ми е мъртъв. Вместо на венчавка, ходих на погребение. Ето и сега - 50 години по–късно - още ме боли и, когато искам да си припомня за него, изваждам тая овехтяла булчинска рокля.

А! На тебе пък какво ти стана? Виждам, че ми се сърдиш. Защо тъй? Нали те предупредих, че това е една неприятна и тъжна история.