Винаги когато излезна извън града наблюдавам небето. Летя в него с широко разперени ръце, като поглъщам всяка гледка под мен, напред, навсякъде около мен. Свободата там горе може да се каже, че е задушаваща. Сегашният ден не е изключение от правилото.
Бяхме с нашите извън града за разнообразие от сивото и костюмирано ежедневие. По време на тяхното скитосване през горите, аз се отделих безмълвно и си намерих една полянка. Беше идеална – съвсем мъничка, с наситено зелена трева, а дърветата, макар и да бяха високи, вековни борове, сякаш само до това късче земя допускаха слънчева светлина. Някъде горе, много високо и далече от мен, се виждаше кръпка небе с препускащи бели облаци по него.
„Прекрасно!” казах си и с едно просто движение се хвърлих на тревата и отправих поглед нагоре. Подухдваше лекичък ветрец и разсейваше лятната мараня наоколо, която се извиваше като тънки водни струйки по повърхността на полянката ми. Аз кръстосах ръце под главата си и се усмихнах на нещо, което дори не знаех какво е. Просто се усмихнах.
Преди време, не помня вече откъде, бях чула някакво предание за горските самодиви. Как една от тях искала да бъде истински свободна, същото за каквото и аз мечтаех, и се опитала да улови от свободата на небето. Мислех си „Какво ли ще стане, ако аз успея да уловя от тази свобода?...” и с тази мисъл отново се зареях из облаците. Затворих очи и полетях.
Докосвах облаците с върховете на пръстите си и се стрелках наляво-надясно, като поглъщах всичко около мен с жадните си за живот очи. Беше много реално и вече се чудех дали сънят ми не се е превърнал в истински полет с птиците. „Сега как трябва да уловя от свободата?” зачудих се и в този момент, точно като в сънищата, усетих тежест в единия си джоб. Зареях се на едно място във въздуха и проверих какво е – беше едно бурканче, съвсем мъничко и кристално прозрачно, с черна капачка. „С това ли? Боже Господи!”. Е, това ми беше късмета.
Отворих бурканчето, като внимателно прибрах капачката обратно в джоба си и този път полетях нагоре. Летях с все сила и се опитвах да стигна края на небето. И го стигнах! Синевата висеше над мен като таван и можех да я докосна с ръка. Тогава решително замахнах с ръката, в която държах бурканчето, и успях! Между стените му сега се рееше като облак синьото небе заедно с една много малка звездичка! Просто си седяха вътре в бурканчето и не мърдаха.
Изплашена да не би да избягат, аз извадих капачката и бързо я завинтих на мястото й. Чувствах се много горда от себе си, успях. Аз успях да уловя от свободата на небето.
В този момент се събудих. Като отворих очи видях отново кръпката небе между дърветата над мен, усетих твърдостта на земята, която преди малко ми се бе сторила толкова удобна. Потърках очите си и понечих да стана, когато от джоба ми изпадна нещо. Можеше ли наистина да бъде това? Не, не е възможно! Изненадана погледнах надолу и видях бурканчето, което лежеше на тревата.
Не можех да повярвам и за да проверя дали това е истина легнах на тревата по корем, с лице на сантиметри от бурканчето и го побутнах с пръст. Истинско беше, да! Няма съмнение! Понечих да го разгледам по-добре, но вътре нямаше свобода, нямаше късче от синьото небе и звезда. Имаше единствено една много мъничка, синя незабравка. Сякаш ми напомняше, че свобода не е моя. „Колко тъжно” помислих си аз „Истинската свобода се побира в едно малко и незначително бурканче!”. Истината ме жегна в сърцето и една малка сълза се стече от окото ми.
Аз станах и бавно потеглих обратно по пътеката, а бурканчето... то остана да лежи на полянката, където го бях намерила.
© Нищо All rights reserved.