Тръгна да я търси. Мама. Рошава, шарена, като дъга след буря, с аромат на росни треви, лавандула и дива мента по меката лъскава козина, и очи, потъмнели от вторачване в тъмното, оттатък Балкана. Понякога я сънуваше нощем, понякога за миг имаше усещане, че миризмата й на тънички нишки нежност се търкулва през ноздрите му, като тежка розова вълна, посипана с лют пипер и майорана , взривява кихавиците на сърцето и то препуска след зова на луната. Припознаваше сянката й в окото на пустото и виеше. Виеше: от обич ли, от нужда, или просто виеше по миналото.
Случайно попадна на глутницата. Беше ранна зима, още нямаше сняг. Курията – пепеляво кафеникава, мокра от предутринна слана, крещеше от аромати и емоции. Няколко четириноги бяха прекосили долчинката до Хайдушка поляна, следите им свърваха към потока, миришеха сладко – на страх и на жажда. Второто бе надделяло. Плахи отпечатъци от лисица водеха до храстите отсреща. Обграждаха я мънички, навярно все още розови от клеченето в дупката крачета ...