Тръгна да я търси. Мама. Рошава, шарена, като дъга след буря, с аромат на росни треви, лавандула и дива мента по меката лъскава козина, и очи, потъмнели от вторачване в тъмното, оттатък Балкана. Понякога я сънуваше нощем, понякога за миг имаше усещане, че миризмата й на тънички нишки нежност се търкулва през ноздрите му, като тежка розова вълна, посипана с лют пипер и майорана , взривява кихавиците на сърцето и то препуска след зова на луната. Припознаваше сянката й в окото на пустото и виеше. Виеше: от обич ли, от нужда, или просто виеше по миналото.

Случайно попадна на глутницата. Беше ранна зима, още нямаше сняг. Курията – пепеляво кафеникава, мокра от предутринна слана, крещеше от аромати и емоции. Няколко четириноги бяха прекосили долчинката до Хайдушка поляна, следите им свърваха към потока, миришеха сладко – на страх и на жажда. Второто бе надделяло. Плахи отпечатъци от лисица водеха до храстите отсреща. Обграждаха я мънички, навярно все още розови от клеченето в дупката крачета – малките й.

Експлозия от миризми. Експлозия от животи. И най-отдолу, почти недоловимо и едновременно изригващо като вулкан, усещане за свобода. Спомен за бягство след луната, за сплъстени козини и прах, и за кръв.

Опашаткото е нямал късмет. Подозираше, че се е заклещил сред шипковия пущинак оттатък бориките. Явно младок или ударен – бил е слаб, и вълците са закусили със слабостта му.

Приближи се – в началото просто любопитен. Той вече имаше своя глутница, не му трябваха чужди котила.

И тогава ги подуши. Яростта, като горчива жлъчка изригна от дълбините към гърлото му и отприщи жесток, неописуем вой. Пред него, само на скок разстояние, стояха вцепенени и настръхнали – вълците, които изгониха мама, разкъсаха малките й и разрушиха леговището, а с него и усещането за дом – отдавна, преди луната да го повика с дрезгавия зов на свободата.

Следеше ги откакто случайно попадна на останките от мъниците. Натрошени дребни костици белееха като лъскави речни камъчета в легла от мъх. Друг път би отминал. Често попадаше на подобни гледки. Днес – не. Муцуната му потрепна, ноздрите се разшириха в смесица от учудване и страх. Забравен мирис на родство го удари в гърдите. Зад очите му лумнаха в оранжеви пламъци откъслечни спомени за детство и за дом. Болката дойде неочаквано. Иначе здраво и жилаво, тялото му за миг се сви в треперливи конвулсии. Лапите се огънаха под тежестта и той, главатарят на глутницата, рухна върху меката пръст. После дойде яростта. Очите му се блещеха напосоки в небето. Наниз рехави облачни ризи лениво размахваха ръкави – сякаш нецелунати моми се прощаваха с любимите си. Страховито гърлено ръмжене се процеди през оголените зъби и се извиси в самотен протяжен вой.

Когато звярът в очите му се успокои, наведе глава и задуши внимателно наоколо. Чак надвечер го усети – лек, почти доловим аромат на лавандула и мента. Дъждове и стъпки почти го бяха заличили. Езикът му плавно се плъзна, облиза корените на бориката (в меката шума отдолу някога беше леговището) и бавно тръгна по следите на Буря.

Мина цяла луна време, докато я открие. Много далече, почти от другата страна на небето, където курията оредяваше, а в ниското още блееха къдроглави, една рошава (отдавна), сплъстена от кръв, кал и повръщано козина съхнеше, побита под лъчите на мразовитото зимно слънце. В утробата й, някога зачевала Свобода, щъкаха тлъсти бели червеи. Познаваше ги от дете – чистачи на смърт, но сега ядяха Мама. Гладни кривоклюни бяха оставили две грозно зеещи дупки там, откъдето в детството му го гледаха очите й. Поръбена с гной и слуз, тъмнината им се взираше мълчаливо в сянката на Балкана, заслушана в спомена за жалостива нестройна свирня от набързо издяланата свирка на Оня, с дъгата в очите, а в пазвата със спомен за Божана – хубавата мома, дето го чакаше в село. Откъде го знаеше ли?! От Буря. Разказваше му нощем, когато глутницата притихваше в очакване да съмне. Разказваше му, когато татко се губеше с дни надолу по реката, надбягвайки дивото. Ближеше крехкото му телце и разказваше за дъгата. Заедно я търсеха в плитчините на бързея, там, където водните капки полудяваха, опиянени от целувките на камъните, а пъстървата закачливо подхвърляше сребърни зайчета в очите му… Време за лов. Време за обич. И за Мама.

А сега тя беше само купчина лошо миришеща (много лошо) сплъстена от кръв, кал и повръщано козина, свърталище на мъгли. Дъгата си бе отишла. Отиде си и от него.

До днес. Близостта им взриви в душата му Буря. Знаеше, че са наблизо. Калта му говореше. Дивото превзе сетивата и го блъсна в първичен, почти безразсъден бяг по следата.

Беше ги следвал цяла луна. Когато плахото декемврийско слънце целуна скалистия хълм отсреща, а мъхът в лапите му заплака, разбра, че преследването е приключило. Нощуваха в падината оттатък хълма. Подуши ги – водач, двама мъжкаря и четири женски. Едната – още празна, млада и здрава. Скоро свободата щеше да я повика. Нямаше млекозъби. Навярно са били женско котило. Ненужни. Спомни си скелетите на малките в шумата – озъбени, с прехапани вратове... децата на Буря, и зъбите му оголиха страховита ръмжавица.

Водачът беше млад, навярно на не повече от 14-сет луни. Имаше кръвта на Избран, но още нямаше опит. Лагеруваха в падина – удобна и мека, но опасна. Бяха в капан и Той се възползва от него.

Всичко свърши много бързо. Рижава черга закри за секунди небето, а когато облаците се показаха отново, като в сюрреалистичен пейзаж, по пепеливо кафеникавата шума (още нямаше сняг, макар декември да преваляше) лъщяха едри червени капки дъга. Глутницата, прогонила Буря, лежеше в локви кръв.

Пожали само онази, която скоро щеше да тича след Луната и да твори наследство.

А тя, с плашливостта на сърна, ближеше лапите му, обърнала мъхнат корем към дивото.

***

Времето й дойде скоро. Позна миризмата.. Виждаше как опашката й сладко настръхва. Розови лиги на тъничка нишка мокреха челюстта и колкото и да се опитваше да ги оближе, в тъмната козина под гърдите лъщяха мъниста страст. Беше готова.

Заедно подивяха по свободата на пълнолуние. Тялото й, отмаляло от тичане, кротко се сгуши в лапите му. Капки пот се сляха с аромати на росни треви, лавандула и дива мента, и когато я погали, някъде дълбоко, зад очите изригна спомен за паница вкиснало мляко... спомен за наследство.

Чу я – Луната, зави с гласовете на предците. И преди синевата да се взриви в сластно, тягостно, протяжно хриптене... за обич, видя Буря – рошавата шарена черга. В зъбите си носеше стрък незабравки. Усмивката й преля в нестройния глас на кавал – малко тъжен, много обичлив, към оная мома, дето тръпне в очакване оттатък Беломорието, и към мама. В мига, преди желанието да изкрещи с гласа на потеклото, тъгата си отиде и в душата му избухна дъга.

Топла ласка докосна врата му – лекичко, нежно, покана за близост. Вълчицата трепереше с плахостта на кошута в нозете му. Чакаше да я поиска. И той го направи. И го прави още, и още... докато луната слезе в очите им. Не, не луната, свободата слезе. И ако го питаха на какво мирише, щеше да каже: Мирише на изпомачкана трева, на лавандула и дива мента, на прах и сплъстена козина…Но най-много миришеше на Неродени.

***

Скоро усети, че ще са трима. Време беше да се върне при своята глутница. Другите не я приеха (познато чувство). Страняха. Местеха проскубани черги навътре в курията и зъбеха влажни очи подир опашката й. На два пъти открива топли кървави следи в козината й. Дебнеха да я наранят особено когато се впускаше в състезание с луната и го нямаше с дни. Раните прясно сълзяха. Но защо?! Тя беше една от тях. Тя беше равна сред равни. Тогава защо?!

***

Разбра го в мига на сътворението. Разбра го, когато, треперейки от болка, страх и екстаз, вълчицата побутна малко скимтящо вързопче в нозете му. И когато също толкова разтреперан от вълнението на бащинството и инстинкта да бди над живот, се наведе над рошавата, сплъстена от кръв и слуз козина, видя в помътнялото бебешко на невиждащия поглед на новороденото, Буря. Мама, малкото приличаше на Мама. Не просто приличаше, то миришеше на Мама. Беше различно. И глутницата бе разбрала първа.

Минаха луни. Вече не ги броеше. Мъхът в бърлогата иззеленя от кротки есенни дъждонотия. Сутрините онемяха откак цвръкливите размахаха за последно перушина надолу, към полето. Беше ги виждал да тежат – черни нанизи мръвка по опънатите от двукраците въжета. Понякога нещо избръмчаваше и ятата хаотично бомбардираха рехавата небесна шир. Курията лека-полека оголя. Понякога я сънуваше – Свободата. В такива мигове облаците сякаш се сгъстяваха в розова вълна. Балканът заприличваше на овча пастърма, посипана от високото с лют червен пипер и майорана – да кихаш като подушиш, да кихаш, ама пак да душиш. После я чуваше. Дрезгав шепот – зова на предците. Първом тихичко, в бажукането на закъснял щурец, после в ромона на изпомачкани от ласки треви. Подушваше я – стаена в сенките оттатък баира, по стръмните била, които още ближеха рани (спомени от ноктите му). Тогава като в полусън се спускаше край бърчинката, до реката.Триеше муцуна в острите камъни, а водата ситнеше дребни мъниста в душата му. Трескаво гърчеше тяло и острите следи от лапите му оставяха мокри вади в кафеникавата шума. Не я последва. Воят на предците гъргореше протяжно иззад зъби, преглъщан надълбоко до сами оназ малка топчица мъхната надежда (Мама я наричаше душа). Заглушаваха го ласките на вълчицата, мекотата на лъскавата й козина, натрапчиво драскащия в ушите, влажен след боричкане, език, настръхналото чародейство в погледа. Но (ако трябваше да бъде честен), всъщност задушаваше я рошавата рижава топка, дето отъркваше косъмчета дъга в остротата на мъжествеността му и посреднощ хапеше с обич лапите му, а после ги ближеше с благодарност, че го има.

Минаха луни. И тогава, в едно озъбено от студ утро, дойдоха двукраците. Бяха дузина – шумни тежкостъпци, смърдяха на чуждо. В ръцете им гърмяха светкавици, а тътенът от внезапно изригващия гръм се носеше дълго, ведно с миризмата на горчиво. Глутницата се разбяга. Непослушание (защо ли се изненада). Изръмжа към вълчицата: да не напуска леговището, да го чака. Малкото снишаваше уши при всеки тътен. Козината му се ежеше конвулсивно. Тежки стъпки. Толкова наблизо. Носът му изкрещя. А след секунда изкрещя и старият кавак – болезнено. Режещ, ярък и неравномерен звук му пригласяше. Не можеше да стои безучастен. Погледна в очите на женската, но само за миг (страхът й го парализираше). Изръмжа припряно, отметна муцуна и хукна навън. Всичко стана много бързо. Нападна двукракия в гръб...

***

Навън ужасяващо грачещият звук примлъкна. Няма тишина. И Него го нямаше. Какво да прави?! Малкото ближеше съсредоточено нагръдника си. Трябваше да бягат. Но Той й каза... Но Него го нямаше. Познатата миризма полекичка изтъняваше в смесица с ароматите на курията отвън. Навярно глутницата се бе скрила в бърчинката до вадата. Не я обичаха, но все пак бяха семейство, нали?! Погледна рижавата козина и изсумтя шумно. Малкото потръпна и отново притихна в усърдно лизане на нагръдника си. Толкова усърдно, че космиците под вратлето наелектризирано бухваха. Приближи го и острите й зъби болезнено захапаха лявото му ухо. Задърпа рошавото телце към светлината. Рижата топка заквича пискливо.

***

Намери вълчицата близо до вадата – побита. Почти приличаше на Буря, но още миришеше на Него. Миришеше на Любов. От малкото нямаше и следа. Лута се дълго, забол муцуна в калта. Яростно душеше избледняващите аромати от двукраци и от животински страх. Нищо...

На сутринта заваля първият сняг. Той заличи и последните миризми. Дъгата угасна.

***

Енчо, нещо помръдва отсреща, виждаш ли го?!

Привижда ти се, брат, в тоя пущинак и на такъв студ даже ушите си не можеш помръдна.

Дай да погледнем все пак, а?!

Като ти се мръзне, гледай, ама са ни пратили не на сгледа, ами за дълва. Така, че не се офлянквай, а събирай. Нощеска ще е пак кучи студ.

Някой приближаваше.

„Може да е Той. Не, мирише различно. Мирише на мляко и на пушек. Откога се крия тук?! Не помня. Татко каза да го чакаме. Мама – не. После дойдоха двукраците. И после... Мама... Мама я няма. И вече не мирише на Мама, защото... когато Мама изхърка, аз избягах. И бягах много, много. И сега съм някъде, където не знам. Той сигурно ме търси. Той винаги ще ме търси. Ами ако е изхъркал като мама...“

Две смешни, прозрачно-сини, сякаш есенно небе очи, се вторачиха в нейните. Тялото и настръхна. Безпомощно оголи зъби и тъничките бебешки нокти зариха заскрежената шума в опит за бягство. Иззад очите любопитно се люшна рижоляв като окосени стърнища перчем, надвесен над сламени вежди.

Енчо, ела да видиш.

Чуха се тромави стъпки. Мирис на прах, на молци и... на нещо чуждо я удари в носа. Ушите й се свиха, а сърцето прескочи. Имаше чувството, че се смалява, превръща се в точица. Даже бълхите забравиха да я хапят, заслушани в пукота на кухи съчки. Жално изскимтя и захапа опашка.

Какво бре, Димитре, какво толкова?!

Мълчание.

Това какво е, да не е някакъв мелез?

Другият, с небесния поглед, се наведе ничком. Ръцете му я докоснаха и топлината премина като нежна тръпка по тялото й.

Не знам, ама да го вземем, животинчето съвсем е изпосталяло. Не му остават и дни, ако го подминем.

Абе, я не си пълни и без друго празната капа с мравки. Кой го знае дали не е шуглаво, или не дай боже бясно.

Не е. Просто е само, Енчо. Ще го туря в пазвата, ще го покажа на бате, пък той да каже.

Енчо измърмори нечленоразделно, махна с ръка по пустото и се върна да вземе наръча. Долу, оттатък курията, Хайдушки поляни блестяха в белотата на първия сняг.

„Падна рано. Още няма Димитровден“ – сумтяха загрижено овчарите.

Най-главният в задругата – Георги, проводи съгледвачи нагоре, по баирите, да видят как е пътя оттатък Балкана, но вече седмица не се връщаха. По къшлите се зашушука. Едри мустакати мъже гледаха сърдито млечните шапки на планините в далечината и търкаха припряно ръце в шаяка на потурите – да се стоплят. И Георги се притесняваше: „Зимъска отсам Балкана ни чака глад и смърт. Летните къшли не би могли да опазят добитъка..“ Лежеше, увит в ямурлука, и гледаше напосоки в нищото, а сърцето му се свиваше от тежестта на тревогите. Беше най-стар. Останалите – сукалци. Не искаше да идва. Откак Буря умря, а после се задоми за Божана, се зарече повече нозе навън от постелята на булката да не нощуват. И на нея обеща. Ама татю... свъси рошляви сиви мустаци, изгледа го изпод вежди и отсече:

Ти си го намислил, Георги. Вече си мъж, не мога сейбия ни на имот, ни на живот да ти бъда. Ама Здравко е още малък. И знайш, болнав ни е. Затуй го не щат момите у село. Белким като се върне, да му са наболи и бузи, и акъл.

„Да, брат му беше. И Божана стегна бохчата. Сложи и едно букетче незабравки вътре, уви ги в червен конец – нишан за спомен ли, за помен ли... за живот.

Да си дойдеш, докато се роди – само това отрони и силуетът й притихна в сенките на чардака.

Да си дойда, ама как?! Сняг до колене. Изневиделица. Не навреме.“

В хоремага, долу в селото, старци смучеха пукница и цъкаха с език: „На лошо е! Гроздето необрано, тегнат тежки салкъми сладост под скрежа. Купи сено мухлясваха по ливадето. Добитъкът ще гладува. А с него и ние.“

Отдалеч излая куче. Лаят повлече след себе си още и още гласове. „Здравко и Енчо се връщат.“ Беше пратил момчетата отзарана да съберат дърва. Нощем и хора, и добитък зъзнеха. Приглади перчема, засука с върха на пръстите мустака, поизпъна колана и се приготви да ги посрещне. Лека вихрушка отвя дребни въгленчета в огнището и димът, от набързо импровизираното огнище, пръсна люто в очите му. В колибата влетя млад русоляв мъж. Георги се усмихна загрижено, загледан в наболата брада на брат си, която ситнеше разтопен скреж по якичката под ямурлука.

Бате Георги...

Здравко внимателно отвори пазва. След малко ли, след много ли... мълчание иззад бялото, почти до везаната кръв на шевицата, нещо помръдна. После една страхливо душеща муцунка и две щръкнали уши изпълниха с любопитство стаята. Братът се наведе ничком и от пазвата му лекичко, почти безшумно изпълзя... Буря. Георги ахна. Пръстеното бърдуче с греяна ракия плисна топлина в дланта му и разсипа глеждосани парчета ухание на грозде в пръстения под. Рошавата топка присви уши и лапи, и потрепери. Бавно, много бавно, Георги наближи малкото. В мислите му изсълзяха спомени по една непокорна кучка, с калпазиния в кръвта по рождение, която някога, отдавна свираше муцуна в лицето му и го ближеше бясно, и колкото и да пустосваше уж сърдито, душата му се смееше от обич. Спомени за паница дробено мляко и за тъга – тъга от сбогуване. Погледна в очите на рошляка и видя Дъга.

Извърна глава. В гърлото му заседна протяжен вой горчивина. Вдигна ръка и грубите нишки на шаячния ръкав заглушиха хрипавото ридание.

***

Дин-дан-тара-тан... дин-дан-тара-тан – звън на камбани (радостно, екзалтично). Сякаш Господ е слязъл да води неделната литургия. Сякаш сводът небесен е отворил врати към безкрайната вселенска благодат – на изпроводяк. Цяло село се е събрало на мегдана, да пожелае късмет и благополучие на заминаващите.

„Ето я – Сирма. Чака ме тръпнеща, очите й уж забодени в земята, ама изпод вежди прихвърчат дяволити пламъчета. Страните й руменеят – не от забодения трендафил, от обич по мене, знам си. Умила е бяла гушка със зелено, нали днес е Гергьовден. А забрадката закачливо се смее на дюдюканията на вятъра.

Сирма е, татко! Нея да ми поискаш!

Като си дойдеш наесен, Здравко! Като те видя как си овардил, сине, стадото. Да разбера, че и булка ще вардиш и гледаш. Тогаз ще я поискаме, както си му е реда. И майка ти цяло лято подаръци ще тъче. Ти се не притеснявай. Всичко по реда си. Само се върни. Работата, знаеш, е тежка и отговорна. Батьо ти си има имане – русокосо и синеоко мъжле, дето скоро ще хукне и то след стадото, ама сега още мирише на майка си. Та, вече си сам.

Не съм сам бе, тате, я го виж какво страшилище пазач съм помъкнал.

Така е, вярвай му на мелеза, даже само на него вяра да имаш. Вярна ти е, синко, душа дава за тебе. И ти й дай поне малко от твоята, да е харно добичето, да е щастливо. Пък наесен, ако е рекъл господ, да се върнеш жив и здрав у село, заедно ще я поискаме момата. Както подобава. То, Сирма не е лъжица за всеки. И искането й е специално.

Настойчив камбанен звън. Поп Ставри размята черно расо с мирис на здравец. Сребърният му кръст миросва овчари и стада. И там, почти невидима измежду хорското гъмжило, стиснала букетче незабравки, стои Сирма. Чака ме! Дълга, топла въздишка кротко отронва момински свян в ъгълчето на невидима усминка. Ръцете й треперят, когато срамежливо ме закичка над ухото. Калпакът леко се е накривил и тя го оправя с чевръсти пръсти. Ех, до есен... “

Вляво, почти разкрач назад, вперила питомен поглед в ямурлука на Оня с прозрачно-сините, сякаш есенно небе очи, тръпнеща от устрема на стадото, грациозно пристъпваше рошава черга.