Бурята
Поле, простор, стичаща се капка роса... разбива се в замръзналото огледало на езерото... повърхността му - толкова нереално гладка като портал към един друг свят, вълшебен и потаен. А капката преминава през него, слива се, омагьосана от отражението на студеното зимно небе. От падането на капката образът се извива в гримаса, неприветлива усмивка, сякаш небето там горе знае нещо повече, усеща какво предстои... Втора капка се стича по листата на плачещата върба, с последна ласка се откъсва от тях и също пада в езерото, където се слива с всички останали - обречени, приклещени зад това отражение, което все повече потъмнява... Първо се появява лек ветрец, гали тревата, гъделичка я и нейното кикотене се разнася като шепот по въздуха, но докосва вледененото езеро и изведнъж стихва като сподавен писък във водата. Внезапно вятърът се засилва, клоните на върбата започват да се огъват, свистят и се мятат като пипала на някакво хтонично същество, освободено от своята клетка. Небето се скрива ...