Всичко започна от онази вечер... Валеше проливен дъжд, дърветата се превиваха, безпомощни да се опрат на вятъра, а уличните лапми бяха изгаснали. В тяхната къща светеше една единствена свещ, а те стояха на масата и разговаряха. През прозореца се виждаха само сенките им. Тя стоеше, облегнала се на ръцете си и гледаше яркия пламък, а той наблюдаваше светлините от свещта, които играеха по черните й дълги коси. Сведеният й поглед се губеше някъде... Той я погали по лицето, а тя отблъсна ръката му. Аз бях там... Виждах сенките им... В момента, в който тя го блъсна, той се изправи срещу нея и от жестовете им разбрах, че се карат. Той тръгна да излиза навън, но тя се опита да го спре. Без резултат... Момчето блъсна вратата на вернадата, която се отвори шумно. Дъждът не спираше... Той влезе в колата, готов да си тръгне. Тя излезе от къщата навън в дъжда и извика:
- НЕ, ВЪРНИ СЕ!
Викът й бе отчаян, пълен с надежда... Той я погледна през стъклата на колата. Тя стоеше права на дъжда, черната й коса беше прилепнала към голите рамена, устните й, червени като кръв, не издаваха нито звук, а кожата й, която беше мургава, сега изглеждаше чиста... бяла... Бяла... Чак дори... Прозрачна... Стоеше и очакваше той да се върне, да я прегърне, но... Не... Колата потегли в тъмнината, светлината на фаровете се изгуби. На пустата улица беше останала само тя. Мокра до кости, мълвяща „Остани", но беше късно. Тя се обърна и се прибра в потъналата в мрак къща. Пламъкът на свещта изгаряше бавно... Тя не издържа. Грабна свещта и я захвърли към стената. Момичето се свлече на пода и заплака. Усещаше изгарящата я отвътре болка и нищо и никой не можеше да й помогне. Минаваха часове, а тя продължаваше да стои на пода, загледана в една точка. Невиждащият й поглед се беше спрял към прозореца, откъдето виждаше бурята. Изведнъж чу нещо. Изправи се леко, залитна. Шумът идваше отвън. За първи път от много време тя усети страх. Бутна вратата на верандата. Последва зловещо скърцане.
- Кой е там? - каза тя
От страх тя не можеше да помръдне повече. Студът я сковаваше. Още едно стъпало, две, три... Тя вече беше на улицата. Из главата й се въртяха странни мисли. Момичето плахо надникна в задния двор и й се стори, че видя част от бялата му риза да се развява... После... После се чу писък, след това изстрел... Видях как крехкото й тяло се строполи на мократа земя... Черната й дълга коса се беше разпростряла на тротоара, ръцете й, застанали под странен ъгъл, бяха безжизнени, студени... Бялата й рокля беше обагрена в червено... Вадичка кръв се спускаше по лицето й, по което бе изписан ужас. Очите й стояха широко отворени и сякаш... Молеха за помощ... Тя беше мъртва. Никой не разбра какво се беше случило с нея онази вечер. Само аз... Беше той... Бурята утихна. Уличните лампи светнаха и по разпилените й коси заиграха свeтлините...
© Мария Атанасова All rights reserved.