„Щях да се приближа до човека, когото обичам. Обещах си да го направя скоро. Страхувах се много, но обещах на себе си... и на нея.”
Вътре в мен бушува дълбоко море. Море от ванилови дни и боровинкови нощи. Красиво бе, само по себе си. Но това е едно море, което никога не намери собствен бряг. Бушуваше се. Бушуваше като разгневени богове, воюващи за надмощие. Дните и нощите се биеха. А после всичко утихна. Морето застина, примирено, че никога няма да усети ласките на нечий бряг, а денят се предаде в обятията на една ароматна боровинкова вечер.
Пеперуда.
И в една такава боровинкова вечер, когато аз просто седях и усещах вятъра с косите си, чух един меден глас. Напяваше нещо за пеперуди.
„Само ако не бях пеперуда,
А ти не бе като гореща светлина...”
Пеперуда? Светлина?
Аз ли бях светлината? Аз, който съм по-скоро нощ с отлитащ дъх на ванилови спомени...
Заслушах се отново:
„За мене ти си страст... За мене ти си чудо...
Но докосна ли те за миг, аз ще се изпепеля...”
Повторих наум всичко то ...