С бавна, уморена стъпка се приближи до прозореца. Пак валеше. Остана загледана в сивотата навън пропита във всеки един клон и керемида; с невиждащи очи и хлипащо сърце.Остави влагата да проникне до дробовете и и да се настани необезпокоявана там; остави падащата мъгла да замъгли погледа и. Но сърцето... Сърцето трябваше да е непокътнато, потънало в черно-бялата картина на отминали времена, оставено само на себе си да скита свободно. С горчивина и буца в гърлото установи, че въпреки всичко – желанието, копнежа, то нямаше накъде да полети, нямаше къде да отиде. Като ветеран от войната, крачещ към топлия дом, всяка стъпка неимоверно усилие, само за да завари огнището угаснало и леглото студено.
Загледа се с безизразен поглед към едно самотно есенно листо, полюшвано насам-натам от безмислостния вятър. Дъждовните капки бяха намерили удобно временно скривалище във вътрешността му преди да бъдат погълнати от жадната почва. Кой ли ги винеше... А вече пожълтялото листо упорито, с последни сили ...