Бялата хрътка
Беше една есенна вечер, от тия, в които се чувствам много самотен. В които се прибирам пеша, защото нямам пари за билет, нито смелост да се разправям с контрольорите. Навеждам глава надолу срещу вятъра и гъстата ми сплъстена брада се превръща в шал.
Знам, че съм клошар. Искам да кажа клошар по душа. Несретник, неудачник, мързеливец. Сигурно съм и психично болен, а от това оправяне няма. Само влошаване...
Крача нагоре по баира на квартал Лозенец и се опитвам да не гледам красивите и спокойни къщи наоколо. Знам, че не всичко е така, както изглежда отстрани и завършва не така, както е започнало.
Свивам по уличка „Бряст”, за да усетя носталгията по детството. Да пипна през огромната метална решетка на оградата ствола на старата череша, по която като малък се изкачвах с лекота. Да застана под балкона, от който гледах с часове, когато не ме пускаха да играя.
И най-вече за да я срещна.
Не знам защо, но тя се появяваше внезапно във вечерната мъгла, от тъмните алеи на парка, бяла ...