Чертата, която ме определя, е чувството ми за безнаказаност. Обичам да хвърлям ръкавица в лицето на хората без да си давам сметка за останалото, знаейки, че последствията за мен ще бъдат нищожни. Това мое отношение е съвсем лесно обяснимо с ироничната ми жизнена история. Роден съм през произволна година от шестдесетте (макар да знам точната цифра, рожденият ми ден никога не е бил повод за празник), в семейство– всъщност, извън семейство.

Вероятно нещата щяха да бъдат много различни за мен, ако съдбата с един велик трагикомичен замах не бе заставила майка ми да посочи името на баща ми на лекарите секунди преди да издъхне след моето раждане. Така той, тогава човек не напълно лишен от съвест, бил принуден да ме вземе при себе си, въпреки явно неловката ситуация, която това е създало за неговите съпруга (моя мащеха) и синове (мои по-големи полубратя).

За баща си бях явно свидетелство за убийството, което беше извършила неговата сласт. И като всяко дете в подобна ситуация, се научих майсторски да се възползвам от неговите угризения. Той се чувстваше виновен, че не може да ми осигури естествена семейна среда – моята мащеха никога не превъзмогна напълно обидата, че той ѝ бе изменил, и имаше граници, които нейната любезност към мен никога не прекрачи (както вече споменах, в детството не ми бе позволено да празнувам рождения си ден), а баща ми непохватно се опитваше да балансира това. Разбира се, несъзнателно се облажвах от тези угризения, често предизвиквайки завистта на своите полубратя и допълнително влошавайки отношенията под покрива на своите покровители.

Друг ироничен замах на съдбата бе моя външен вид – колкото повече съзрявах, толкова повече лицето ми придобиваше красивите и деликатни черти на покойната ми майка. Това допълнително разклаждаше съвестта на баща ми, и когато плодът на похотта му окончателно придоби поразителната прилика в юношеските си години, можех без усилие да получа всичко от него. Така например станах снабдител на класа си на качествени вносни цигари от Кореком, осигурявах оригинално шотландско уиски за всеки повод, а така знаменитата ми слава бе причина да мога сам да избирам с кого да изляза, и колко пъти.

Очевидно е, че баща ми бе човек с влияние и положение, което аз косвено отразявах. Неспокойствието в собствения си дом той компенсираше с невъзмутимо поведение пред обществото, а ключовете към влияние, които държеше, бяха цел за пълчища от службогонци.

Но баща ми ми осигуряваше не само достъп до дефицитни блага; сред пътешествията си той ми набавяше упадъчни плочи и литература. Докато в гимназията пеехме хорово интернационала и четяхме народните поети на глас, аз слушах пъклената идеологически диверсифицираща музика отвъд Стената и четях злъчните елегии на няколко френски мръсници, чиито преводи от преди войната бяха отдавна обявени отвъд допустимото за препечатване.

Но за най-ярък пример за влиянието, което имах върху баща си, бе заръката, която му бях дал за едно от неговите презокеански пътувания, което съвпадаше и с моето навършване на седемнадесет години. В едно от западните литературни списания, които той ми носеше, бях прочел рецензия за една конкретна творба на един определен руски емигрант на име Набоков. Когато се върна, баща ми, силно изчервен, ми подаде книга със скъсана корица – каза ми, че никога не би могъл да влезе в страната с това изображение, и че съм късметлия, че митничарите не четат английски.

Когато наближих абитуриентската си възраст, баща ми видимо ставаше все по-притеснен за мен – не изявявах никакво желание за каквото и да било развитие, а седмичната ми консумация на уиски надхвърляше кратно тази на средния високопоставен партиец. На въпроса „Какво искаш да правиш?“ винаги отговарях с абсурдна реплика, последвана от шумен смях. На една от тях обаче се спрях – „Поет!“. Първоначално баща ми го възприе като поредната отправена подигравка, но след като я повторих последователно няколко пъти с намаляваща насмешка, той взе насериозно този мой каприз и помоли да прочете някой мой стих.

Разбирането ми за поезия бе твърде различно от всеобщия възглед на времето. За мен значими бяха два аспекта на поезията – това как тя звучи, и нейната визуална проекция върху хартията. Всичко останало бе не просто второстепенно, то бе маргинално и изцяло подчинено на тези доминиращи черти.

Съдържанието на един стих за мен бе напълно излишно, тъй като това би обвързало музиката на стиха с определени речникови гнезда, което неминуемо ограничава чистотата на звука. Великолепен пример за това ми разбиране е поемата на Луис Карол от „Алиса в Огледалния свят“ – авторът няма никакъв свян да използва безсмислени думи, стига това да крепи ритъма и звученето на стиха му.

Друга поема на Карол от предходната му творба, тази за историята на мишката във форма на опашка (великолепна игра на думи между tale и tail, сама по себе си поезия), е чудесна илюстрация за това как трябва да изглежда поезията. Тя се възприема от читателя не само звуково, но и визуално, като букви върху хартия. Именно между тези два вектора поетът трябва да разполага своята творба. Оковаването на това свободно изкуство с веригите на каквото и да било съдържание презирах всецяло.

Разбира се, първите ми стихотворни опити бяха далеч от съвършенството, но бяха подчинени на това разбиране. Затова баща ми, който имаше основни познания по темата, лаконично каза, че с това трудно ще бъда публикуван.

Да убедя баща си, че искам именно това, бе неочаквано трудно – след седмици кавги, в деня преди абитуриентския ми бал, той се съгласи, при условие, че запиша филология в Университета. Естествено, имах привилегията да не положа конкурсен изпит за това.

Годините ми на студент бяха вероятно най-забавните, които съм имал. От една страна, разбиранията ми бяха в разрез с всичко, което се говореше от катедрата и аз имах изключителното право да ги изказвам гласно без да се притеснявам за последиците от това. Нещо повече, така поставях професорите в пат – ако противостояха на моите изказвания, рискуваха да упражня влиянието си чрез баща ми в тяхна вреда, но ако не го направеха, бе твърде вероятно някой от десетките други студенти в аудиторията прилежно да докладва тяхното боязливо бездействие.

Веднъж един от малцината искрено заблудени професори, вярващи на догмата, не успя да сдържи нервите си след като настоях да прочета поредната си поема, и, зачервен до острия връх на плешивия си скалп, сприхаво ми изкрещя – „Вие… Вие сте формалист!“. В преднамерено пресилен троснат патос се изправих, облякох сакото си и възмутено с тежки стъпки се отправих към изхода. Преди да изляза, с рязък тон отвърнах „Останалото е формалност“, доволен от сполучливата си игра на думи.

Формалността излезе в страниците за култура на следващия брой на официалния печатен орган. В разобличителна статия, която бях диктувал дума по дума на редактора, обвинявах последната творба на въпросния професор (която всъщност бе най-наивно сълзливата творба на соцреализма в последните години; трогателна история за двама сина на партизани) в прекалена схоластичност и връх на формата над социалистическата смислова самостоятелност. Така, заклеймен като формалист, той прекара двете останали му години до пенсия като старши асистент, отново по мое усмотрение.

Веднъж, въпреки своите грохнали предразсъдъци, поетичното издание на Университета бе принудено да отпечата мой стих на бустрофедон. Макар в страните, принадлежащи към християнската цивилизация да сме свикнали да приемаме четенето от ляво надясно за даденост, често забравяме, че не навсякъде и не винаги е било така. Други съвременни езици употребяват еднакво погрешното огледално писане, без всички да си дават сметка, колко по-рационално всъщност са разсъждавали гърците, когато са писали на бустрофедон – той се изразява в това, че първият ред се изписва от ляво надясно, вторият от дясно – наляво, третият отново надясно и т.н., като по този начин се спестява времето, което е нужно за погледа да се върне до началото на следващия ред. Малката подробност е, че редовете, които се четат от дясно наляво, се изписват огледално, което съответно предизвика трудност при печата.

Всъщност, тази създадена трудност бе съвсем преднамерена, с цел да предизвикам малка врява и да внеса ведрост в иначе монотонното ежедневие на факултетната реалност. Беше умилителна гледка да наблюдавам как печатарят се опитваше ръчно да сменя набора от символи на пресата след всеки ред, но, уви, това не помогна, тъй като изместваше огледалното поле и съответно проваляше вида на стиха. В крайна сметка проблемът бе решен, когато въпросът стигна до следващия академичен съвет, на който бе единодушно решено да бъде отпусната щедра сума от университетския бюджет за модерна печатна машина, която не би имала проблем да печата и огледално.

Лекциите по древногръцки ми помогнаха не само да се науча да ползвам този мъртъв език, но и да избистря схващането си за съвършена поезия. Наред с вече споменатия бустрофедон, бях поразен от друг отдавна забравен начин на писане – стоихедон. Моментът в който видях фотографията на плочка, изписана на стоихедон бе проникновен за мен – буквите бяха подредени симетрично хоризонтално и вертикално, разположени в невидима координатна система с единична стъпка. Не съществуваха малки и големи букви, нямаше препинателни знаци, нито разстояния между думите. Всичко беше подчинено на симетричната форма, а смисълът на написаното беше маргинален – почти случаен низ от символи изпълваше всеки квадрат от мрежата, определен от своите абсциса и ордината.

В последващите месеци трескаво се опитвах да създам съвършения стоихедонен стих, но не бях удовлетворен от нито един от опитите си. Никога не успявах да отделя напълно формалистичните елементи на стиха от неговото значение. Дори когато използвах произволни звуци и срички без значение за да естетизирам мрежата от символи, ми се струваше, че те не са наистина произволни; че подсъзнателно съм искал да придам смисъл на звуците, и че именно това е доминирало моя избор на букви. Като абсурдна крайност използвах техниката, „открита“ от поетите-сюрреалисти – да тегля листчета с думи от шапка, но и в тази словесна подредба като че ли се таеше скрит, мистичен смисъл, който отнемаше вниманието от истински важните аспекти на моя стих.

Бях обзет от подобни терзания когато баща ми ме помоли да го придружа на откриването на високотехнологичен изчислителен център, пръв по рода си в страната, а ако се вярваше на думите на лидера, и в цяла югоизточна Европа. Макар технологиите никога да не ме бяха вълнували – възползвах се от тях, без да им отдавам значение, приех предложението на баща си, тъй като щеше да ме разсее от удавения ми в алкохол стилистичен гнет.

Самото откриване бе от една страна скучно, но от друга непреднамерено забавно. Хора, неразбиращи устройства, по-сложни от електрическата крушка, държаха дълги сериозни речи за развитието на изчислителните технологии и изконното място на нашата напредничава страна в него. А други, които всъщност се занимаваха с това, кимаха утвърдително с разбиране, като по-усърдните от тях даже си записваха мъдрите слова в своите вехти тефтери.

Вече наситил се на комични празнословия, бях настроен да се завърна у дома, когато лидерът със своите силен глас и груб акцент прикани инженерите да демонстрират държавната придобивка. Придвижихме се към помещението с машините, всяка от тях голяма приблизително колкото двукрил гардероб. На нивото на очите те ни гледаха със сив кинескоп. Отговорният инженер отиде при това, което ми приличаше на главен пулт, натисна няколко бутона, и екраните се включиха.

Нямам спомен от следващите секудни, минути, часове. Всичко, което знам със сигурност е, че настоях пред баща ми да остана в това помещение сам с машините, а молбата ми бе изпълнена. Сам в обширната зала с масивните машини, застанах пред най-близката от тях и коленичих.

Това бе момент на религиозно проникновение за мен, момент в който светлината на екраните озари лицето ми и се просмука във всяка пора на линеещото ми лице. Символите по тях – напълно непонятни, произволни, случайни – бяха в съвършена хармония и симетрия – без разстояния, без препинателни знаци, без малки букви, без смисъл. Съвършеният стоихедон, за който мечтаех, който сънувах и който не можех да достигна в жалките си поетични опити блестеше пред мен чрез малките точки на всеки двуцветен екран. Стоях на колене пред мониторите и гледах как се нижат десетте цифри и шестте букви на шестнадесетичната броична система – без да разбирам какво се случва, без да разбирам какъв е техния смисъл, без да има значение. Шепнешком мълвях нелепите звукосъчетания, които се изписваха на мониторите, а топли солени сълзи обливаха изпитите ми бузи, преди да бъдат въвлечени в слюнката на моя шепотен транс. Тихо изричайки безсмислените мантри, бавно се приближавах до екрана. Спокойно долепих бузата си, а след това и цялото лице към него, сливайки го със сълзите, които само един напълно щастлив поет е способен да пролее.

Това бе повратният момент за мен. Оттогава насетне животът ми бе просто функция на възхитителната машина, наречена компютър. Първоначално бях обсебен от идеята да притежавам това колосално изобретение. За жалост обаче това бе невъзможно – дори да успеех да накарам баща ми да похарчи колосалната сума, прибизително равна на жилищна сграда в столичния център, нямаше къде да я включа; електроразпределителната мрежа не бе изградена за подобна чудовищна консумация на ток. Затова всичко, което можех да направя, бе да издействам правото свободно да прекарвам часове в изчислителния център.

Обичах да ходя там вечер и нощем, когато работният ден бе свършил и никой, освен задрямалия пазач не бе свидетел на моя поетичен екстаз. Замаян четях нечленоразделните звукосъчетания от екраните на глас, преписвайки символите за стиховете, които сглабях нощ след нощ. Няколко седмици след това зад гърба си усетих странното сподавено шушукане на пазачите и работниците, които напускаха сградата – вероятно някой ме бе чул и дебнал в някоя от нощите, но това не ме притесни. То само допълнително засили преливащото ми чувство на щастие, и спонтанно ме развесели – те никога нямаше да разберат.

По този начин прекарах следващите няколко години – всяка вечер опивайки се от поезията на произвола, лееща се от кинескопичната ми любов. Съкровеният ми копнеж стана възможен когато технологията напредна дотолкова, че да смали размера на машината до този на малък шкаф. Така можех да посветя цялото си време на своето изкуство – будното ми състояние бе почти тъждествено на това да внасям произволни команди към дисковата операционна система, която ми отвръщаше с най-красивите подредени символи, които побираха цели вселени в себе си.

В тези месеци се сдобих и с устройство, което да увековечи на хартия това, което завинаги изчезваше след секундното си съществуване на черния екран. Свързах приспособлението към своя компютър и с трепета на родител, чакащ пред родилния дом, го включих. Със скръбно скърцащ звук малката чевръста игличка почна да прехвърля съдържанието на екрана върху листа, буква по буква, символ по символ. Стигайки до края на реда, очаквах, че като автоматизирана пишеща машина тя ще се завърне в началната си позиция, изографисвайки следващия ред. Това, което се случи обаче, ме покоси на колене и изтръгна ручей от сълзи на благоговено щастие – иглата изписа втория ред отдясно наляво, след което продължи змийското си движение отвесно по листа.

Пълното ми щастие продължи няколко години, преди да бъде смутено от графичната заплаха на прозорците. Двуцветното символно съвършенство, към което бях така привързан, беше принизено в размер и значение, като поредния прозорец. Но този удар понесох сравнително леко поради достъпа до това, което щеше да се превърне в световната Мрежа.

Чрез малък уред, свързан към дуплексната ми телефонна линия се прикачвах към най-красивото нещо, което съм виждал. В този период то бе блажено лишено от графика и цвят – това бяха стоихедоновите символи, които обикнах. Но не просто символите на моята машина, отговарящи на командите, които ѝ задавах, а символите на всички произволни свръзки, стичащи се към сборището, което от своя страна се изливаше върху всички екрани. Съвкупността от случайни низове; множеството на всички съвкупности от случайни низове се изреждаше в двуцветното си могъщество пред просълзените ми очи.

Но радостта ми бе неизбежно мимолетна. Това, което някои наричат напредък, отнема от мен красотата на символите. Графиката и ненужните, абсурдни цветове постепенно изглождиха цялата поезия на Мрежата, отнемайки нейната омая от мен. Тя се превърна в шарена безвкусна проза, която никога не ще възвърне изящно чистата простота на белите символи върху черния екран.