Бялото сърне
Високо над скалите, по левия бряг на реката, пълзеше коларският път. Провираше се през поляните, покрай опустелите овощни градини и дерета. Люляковата гора разпъваше гроздовидни, тъмновиолетови съцветия. Слънцето се вмъкваше между тях и се губеше под скалните венци на пещерите.
Между камъните на старата керемидарница, в Поилището дремеха Белчовите кози. Там дето пиеше добитък и сърни...
Безветреното време потреперваше. Маранята пречупваше далечината и за простото човешко око дърветата и драките се раздвижваха и запристъпяха, еднокраки, болезнено протегнали клони. Унесеният звън на хлопка току понадигаше някоя от рогатите. Дърветата се сепваха и поспираха, натежали от жегата.
С вдигната над гъстите вежди дясна ръка, все едно козируваше, Белчо сънено оглеждаше Вълчия друм. Скалите му се зъбеха като единаци. Лявата му ръка попипваше за сопата. Че от човеци и от вълци, струваше му се, че трябва да се пази. По здрач заприиждат, настръхнали, прегърбени, умълчани от глад. Полуокуцяло, старото куче клечеше край стадото, с изплезен език. Душата му се събираше в шепата на Белчо, ослепяла и изморена... А друг приятел старецът нямаше, освен кучето. Скитането му сред дивото надра сърцето му до невяра в хората. Загуби пътеките към тях. Остана му едно човешко портретче на жена, с две поизвехнали, умъртвени незабравки, вместо очи. Като роса, спомените за верността се насъбираха по сините им венчелистчета и потопеше ли се в тях умореното Белчово сърце, затракваше равномерно като човешко време... Все едно пак бе жив. После падаше нощта и дневната дремливост ставаше изморително безсъние. Почти подлудяващо душевно стенание... Тихата лудост на нощната самота караше Белчо да става и ляга, да обикаля до премала тясната стая на козарската колиба. И мислеше, докато усетеше сърцето си, сгърчено. Замижаше, долепил очи до тясната пролука между гредите, и видеше ли някоя мъглява звезда си казваше:
- Ех, Божичко, раждаш ни да мрем в самотия!
После го застигаше умората, прегръщаше го, гърбом и го залюляваше. Зашумяваха тревите от към пещерата. Снежнобяло сърне с рижи петна по гърба и вратлето заплува през драките към Поилището. Живинка бе. От глад забравяше страха от грабливите птици, които ловуваха нощем. Едва родила, кошутата падна простреляна. С кървава кротост в очите и с майчина благословия облиза рижата звезда между двете ушета на новороденото и си отиде.. Детско бе сърцето на неукрепналото сърне. А крилата на грабливите му се струваха като черни облаци, които щяха да затиснат земята... Драките избодоха почти човешките му, непривично сини очи, докато бягаше от лаком ястреб... С после придобитото усещане на ослепелите за пространственост и ориентир, намираше козето стадо на Белчо и току навираше устица да бозае. Козите не го пъдеха, защото по украска не се различаваше от скокливите ярета, които като деца го следяха с любопитство. Дружелюбно го побутваха с рогчета. Някоя от по-старите кози, го близваше по челцето, сякаш майка, която целува детето си. Щом се наситеше, сърнето тръгваше на обратно, въпреки че топлината на почти сродни му твари, му стигаше, все едно лек за слепота...
Някъде от към селото пропя петел. На развиделяване, нервното почукване по вратата на козарската колиба събуди стареца.
- Тия пущини си почесват рогите... - помисли си Белчо за козите и сънено им се скара.
Почукването се повтори. Немирникът не бе отбрал от дума. Белчо скокна и се огледа за сопата си, за да го разгони.
- Хай, махай се! – провикна се старецът отвътре.
Открехна вратата, за да се увери, че козата си е отишла, но се ококори, страхливо. Не бе коза, а човек, със пепеляворуси вежди, под които почтително гледаха синьо-сиви очи. Състаряваща сивкава пепел лепнеше по бузите му, по изморените му, хлътнали навътре скули, по измършавялото от ходене тяло и раздърпани дрехи.
- Що искаш, бре хайдук? – попита нервно старикът и стисна сопата си, готов да удари, ако непознатият понечеше да буйства.
- Паница мляко, чичо... Ще си я платя! – заяви мършавият.
- Тъй ще речете вие непознати: „Паница мляко”. Да грабиш ли си дошъл? Знам ви аз вълци в овци кожи... - викна Белчо и тръшна вратата.
После му дожаля и отвори, че с Бога живееха с бабичката. Все оставяха по паница мляко за бездомните пред портичката си. Помагаха с добра дума или съвет.
- Хай, влизай! – Белчо подкани непознатият – Как ти викат? На къде си?
- Калчо. По божи и по човешки работи, чичо! – отбеляза непознатият.
- Да не си дошъл за мен, Архангеле? – попита жаловито старецът и се прекръсти.
- Рано ти е още, чичо! – засмя се мъжът и залочи от подадената паница. – Рано ни е, ама божа работа... То умре ли човек, губи само себе си.
- Пийни си, пийни, па после му мисли за умирането! – подкани Белчо. – То млякото на мойте пущини нямаля, все едно някой го пие нощес.
- Следи не оставя ли, да го уловиш? – попита мършавият.
- Магесникът ги крие, сине! Магия ти казвам... Приказка!
- Аз в магесници и в икони не вярвам. Кръстя се пред силата що пълни и освобождава сърцето... Тя ми е Бог, тя ми е дявол.
- Млад си, сине! Но сгърчи ли се сърцето, иди, че му вярвай... Аха, аха ти се облещва оня свят.
В приказки се претъркули деня. Зачакаха нощния крадец. Старецът задряма, стиснал приклада на пушката си. А мършавият полегна на прага, запреструва се на заспал. Луната погали рижата звезда на синеокото. То проблея тихо и завири гладна муцунка под козите стомаси. Мършавият отвори очи и се усмихна. Сърнето се озърна тревожно и избяга.
- Ставай, чичо! Крадецът да догоним... – каза Калчо и зарони парче хляб в ръката си.
- Що ти е това, бре момче? Огладня ли? Грехота е да знаеш... С хляб не се играе! - скара му старецът.
- Куршуми си правя, чичо! – смигна мъжът и излязоха – Ей, в онази пещера отиде.
- Ще види той, как се граби от чуждото – каза ядно Белчо и замери с пушката си.
Сърнето изсвири уплашено, заблъска се в стените на пещерата и току да побегне застана, треперещо пред цевта на козаря. Човешкият огън разкъсва писъчно същности. Окървавява майчините целувки, топлината, нежността, остават само незабравките между камъните... В премрежените от яд, очи на Белчо, сърнето изглеждаше като зверче, което не би се посвенил да убие, в името на своето си добруване.
- Чакай, чичо! – застана другият пред цевта. – Да видим ли моите, куршуми?
Старецът кимна, а Калчо протегна дланта към сърнето. Трохичките белееха като сребърни парички. Синеокото се взря в Калчо. Подуши го и го близна по ръката. Една сълза се претъркули изпод старческия мерник. И незабравките от портретчето живнаха. В самотията, сякаш ти стига една ръка да те разтърси, да те опомни, да те събуди, че да усетиш ласката ù.
Докато протягаше ръка към рижата звезда, старецът не усети, че Калчо се бе отдалечил по Вълчия друм, та извика след него:
- На къде, бре сине?
- По божи и по човешки работи, чичо! Да будя...
© Петя Стефанова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря!
-
Харесах разказа . И докато го четях се просълзих ... за пореден път ...
-
Благодаря за стихчето, Сашо!
-
Грациозна стъпка на сърна игрива,
нежен поглед от очите и струи.
С ласка на ръка добро извира
и душата ми докосва и звъни.
-------------------------------------------
Образен, увлекателен и докосващ душата разказ!
Поздрави, Петя!
-
Благодаря, че прочете!
-
пробуди ме с този страхотен разказ, Петя!!!
благодаря ти!!! -
Прегръщам те за топлотата, с която си ме чела! Благодаря!
-
нещо вълшебно си сътворила, мила Петя...
приказно красиво като притча, сякаш Божие сказание..
невероятно хубаво, по Йовковски мило и топло...
любимият ми литературен образ е сърната..
много ме впечатли...моите аплодисменти
са за теб...най-сърдечно..с обич.
....най-сърдечно.. -
Малко ми е нужно, за да ме трогне, Веси!
-
Петя, ти можеш да напишеш разказ и от две дочути реплики, с което винаги си печелила симпатиите ми. С този разказ - двойно повече.
-
Радвам се, че си тук!
-
Много хубав разказ, Петя!
-
От сърце ви благодаря,Христо и Жанет!
-
Твоите разкази бъркат много дълбоко в душата ми.
Благодаря ти,Петя!Щастлива съм,че те открих -
Невероятен разказ. Понякога нам трябва чужденец и непознат, за да видим, колко добрина крием в душата си. Поздрав, Петя!
-
Не ми остава нищо друг след този коментар, освен да благодаря отново!
-
Петя, още веднъж благодаря за ценностното препращане към народните вяра и фолклор, което правиш чрез великолепния си разказ.
В народните приказки и песни самовилите, омагьосвайки момците, са яздили сури елени. В един мой текст, посветен на празника на Света Анна, съм вметнала това:
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=235253
Всяко съприкосновение с твоя сочен, магичен език, ми доставя огромно удоволствие, затова често препрочитам разказите ти. -
Петър Добрев твърди, че пътят на някогашните българи бил посочен от вълшебна сърна.Самата тя е небесен символ и женско начало, кърмилница. С Авитохол (синът на сърната) се свързва поверие, че можел да се превръща в бяла сърна.
Еленът/ кошутата в народната вяра и фолклор се срещат като "сури"- т.е бели, сакрални, с жречески способности, образи на Праотеца.
-
Уроците, които идват от вън, не от самите нас, сякаш са по-лесно приемими...
-
"Човешкият огън разкъсва писъчно същности. Окървавява майчините целувки, топлината, нежността, остават само незабравките между камъните... "
Красив урок по човещина.Благодаря ти Петя! -
и аз се радвам, че си тук!
-
"В самотията, сякаш ти стига една ръка да те разтърси, да те опомни, да те събуди, че да усетиш ласката ù." !!!
Така е, Петя! Така е!
Беше ми удоволствие прочита! -
Благодаря за прочита, Ивон и oksimoron!
-
Хубав разказ! Докосна ме с приказността и човещината!
-
<a target="_blank" href="http://smajliki.ru/smilie-108193863.html"><img src="http://s.rimg.info/67ba56191dac43f469a54475669cf627.gif" ></a>
Благодаря за прочита и на двамата!
И съвсем не твърдя, че самичко е изпило млякото им Търсело е по- скоро повече топлинка.
В Старозагорско е открито такова бяло сърне
http://www.youtube.com/watch?v=exN7famTp84
-
Хубав, стегнат и изчистен изра. Е, едно сърне, при това съвсем бяло, не може да изсуче млякото на стадо кози, но в случая това не дразни, а и едва ли някой го е забелязал.
Поздравления, Петя! -
Много ми хареса! Поздрав, Петя!
-
С признание и благодарност, Михаиле, Веселка!
-
Казвала съм ти ,че пишеш прекрасно!!!Поздравления отново!!!
-
Много красиво, Петя! Незабравка в душите ни!
Поздравления! -
Благодаря, Силве за подкрепа!
-
Мисля, че точно разказването ти, е единственото ти лице
-
А за мен е чест признанието ви!
Нека разказването е моето друго лице, друга страна на монетата, невидимото и неизявеното в реалността...
Отвъд мрежата съм си едно дребно човече, страхливо и малодушно, което притесни ли се, съвсем оплита думите... Трудно го разбират! -
И какво е било изражението ти , Веси?
Радвам се, че не спираш да ме четеш! -
Бяло сърне има нейде из България и пристъпя с невидими дири по землищата и...
Благодаря, че споделихте! -
Стопляш света с разказите си!
-
!!! Поздрав!
-
Радваш ме, Сеси!
-
Невероятно добре разказваш! Прочетох с удоволствие!
-
В Божиите работи, човекът не бива да се меси...
Благодаря ти, Роси! -
Сърцеведски си представила божиите и човешките работи, Петя.
Чудесен разказвач си! -
Благодаря, Илко!
-
Благодаря, че пак ви има в моя свят!
По предание от село Табачка,намиращо се по поречието на Русенски Лом, през местността Люлячь/ Лилячь (с люлякова гора ) е минал Левски.Крил се е в близките пещери... -
Божии работи... Талантът ти също. Докосна ме. Изплака душата ми, Петиииинко.
-
Незримото бди...
Петя!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
