Джими се прибра късно вечерта. Озърна се – никакви промени. Малката стаичка, двойното легло, креватчето с момчетата в ъгъла. Момичетата седяха пред екрана и зяпаха упоено някакъв сериал. Още не беше дошло време братята им да стават, та те да легнат и се наспят…
Жена му също се беше загледала в сериала и ронеше сълзи над трагичната любов на младата милионерка, изоставена от космическия пират…
Джими видя – още не са забелязали, че е дошъл, още не са го погледнали с питащ поглед: „Днес даваха ли надниците?“. Е, всички у дома знаеха, че надници дават в последния работен ден на седмицата, а днес не е неделя. Но… Пък кой знае – може господарят да е отпуснал някоя допълнителна пара…
Джими знаеше как да използва тия минути между събуждането си и погледа на близките…
Не, не – той не ставаше от кревата толкова късно. Просто се събуждаше от ежедневието. И влизаше в своята реалност…
Повдигна леко стария матрак, извади пакета. Където трябваше да го чака дебела, с твърди корици, леко подпухнала от времето и влагата книга. Неговата реалност…
Огледа се…
Не беше хубаво децата да забелязват какво прави. Не се знаеше дали няма да се изпуснат нейде, че баща им вечер, след 12-часовия работен ден, се образова. Щяха да дойдат от полицията на нравите, а после… После щеше да се повтори историята отпреди двайсет години. Когато в училище надзирателят по работа с фрезата откри, че момчето се образова. При това в непозволената област на медицината…
А всичко до този момент вървеше нормално. В детската градина ги обучаваха на чистене, пране, готварство. И на поведение в обществото – в завода, на полето, в градината…
Веднага след това, в средния курс, започна обучението по посочените от Голямата комисия специалности. Джими имаше късмет – насочиха го към металообработването. Някои деца бяха урочасани – пращаха ги да се обучават на миньорство, отглеждане на подводни растения или други професии с висока смъртност. Така изчезна някъде съседчето му Насо – дребен, пъргав, харесаха го за подземни работи. Подобни деца копаеха тесни тунелчета в мините, търсеха рудни жили, понякога и не излизаха от дупките…
Но Джими завърши успешно училището. На третата година ги обявиха за специалисти със средно образование и ги изпратиха в завода. Работодателят се беше погрижил за тях – специални машини за деца, с малки площадки за стъпване, на три дни им даряваше дори чаша мляко, а в почивките най-благородно ги обучаваха на близки професии, за да може да бъдат модерни мобилни работници…
Обаче, Джими беше отворил книга и магията на словото разрушаваше вече спокойния му и нормален живот. Цял ден той спазваше правилата – ставане в 5 часа, отиване на работа, закуска в 12 часа, лек обяд към 16 часа, после прибиране у дома за вечерния къшей хляб…
И тогава се събуждаше…
Минаваше в другия свят. Светът, който отдавна беше отречен от властта и заклеймен от бизнеса…
Светът на книгите – тия измислици, невероятни и невъзможни истории за пътешествия, приключения, за писатели, художници, музиканти, за несъществували никога континенти, в които живеят лъвове, кенгура, тигри…
Изобщо – фантасмагориите, които уж се били случили някога…
Джими четеше, запомняше, понякога дори се замисляше. Но – не винаги…
Защото добре разбираше какъв риск поема с тия сънища, как те развращават добрия работник, отклоняват правилното живеене към невъзможния свят в съзнанието му…
Важното беше да се обучава, да работи, да възпитава децата в правилно съществуване, опиращо се на извечните цели на човека – оцеляване и размножаване…
Но не можеше да се откъсне от книгите. Намираше ги трудно, четеше ги бавно, прекалено много време отделяше за обмислянето им…
Отделно предпазливостта да ги укрива дори от близките си…
В пакета нямаше книга…
Джими трепна. Разкрит? Но… Няма полиция, няма съд…
Огледа се. Двете момчета спяха върху креватчето… Момент! Малкият син беше странно свит – някак си особено… Четеше! Джими разбра – момчето е намерило книгата и сега чете…
Ужас! Отиде му бъдещето… А така го хвалеха надзирателите – усвоява всички правила, никога не си позволява да се откъсва от тях, никога не желае нещо различно от позволеното…
А сега… Посегателство над устоите на новия модерен обществен строй… Индивидуализъм, вместо вливане в екипа и превръщане в частица от колектива…
Несигурното бъдеще на мислещия човек…
Опасно и противообществено…
Бъдеще на неочакваното…
© Георги Коновски All rights reserved.
И, признавам си - често си мисля: дано не съм пророк... Но също така често усещам, че... Не е за разправяне! След няколко дни започвам нещо, което хич, ама хич не ми се ще да е прозрение...