Аз съм едно малко късче земя, която е попила от омразата, властта, силата и кръвта на хората. Замърсена и отровена, жадуваща за мъничко милост в този тленен свят, аз нямам избор...
Нямам нито очи, за да плача, а отвътре кървави сълзи напират да излязат, нямам даже уши, но чувам оглушителните ридания на моите деца. Без дробове съм, а усещам как се задушавам. 
Вие, хора, дойдохте неканени и със сила забихте вашето знаме, пък даже и име ми дадохте. Име, което опетнихте с кръвта на безброи хора. Толкова много ли искахте власт над мен, че чак и моите деца взехте да убивате? Не се ли замислихте, че и мен ме боли? 
С цялата си тежест вие стъпвате върху мен, а дори нямате очи, за да видите в какво чудовище съм се превърнала. С ледени сърца, вие опустошавате всичко мое, което някога ми принадлежеше. 
Къде са сега онези буйни потоци, на които някога се радвахте? Къде изчезна онази зеленина, от която вие вдишвахте с пълна сила призори. Къде изчезнаха онези нешлифовани скали, на които бях разказвала за миналото си? Ами онзи Балкан, дето вие нарекохте, същият ли е? 
Унищожихте всичко. Убийци сте вие за мен. За власт и сила вашите сърца бленуват, а аз толкова много ви дадох... Така ли ми благодарите? Нима равнините ми сега са по-красиви с вашите безвкусни сгради, вместо със свежестта, която излъчваха преди? 
Вие, хора, не заслужавате да сте господари на това чисто като снега кътче, а да горите в ада за това, което ми причинихте. Някой ден... аз съм сигурна, че вие ще опитате от собствената си отрова, от която преди дадохте на мен.
Аз съм едно малко късче земя... наречено България.