Иван затвори конвулсивно мътнозелените си очи и потъна в топлите прегръдки на привидно красивия и илюзорен свят на мечтите си.
Той Е обикновен човек. Обикновен като името му. Не че всички с това име са обикновени... но просто той беше човек, който с нищо не се отличаваше от другите. По света имаше милиони мижитурки като него, които всеки ден подминаваме по улиците и за чието съществуване едва ли предполагаме. А и дори да предполагаме, не се интересуваме. Той беше невзрачен в пълния смисъл на думата. Среден на ръст, със стари, но спретнати дрехи. Лицето му - бледо като нощна сянка, беше скрито от гарваново черните му коси. Не беше грозен, просто беше незабележим. Дори и да се блъснеха в него, хората не се извиняваха... подминаваха го, преминаваха през прозрачно хладния му силует и продължаваха по пътя си.
Иван обичаше странностите. Наслаждаваше се на неща, които другите смятаха за откачени. Радваше се на малките неща. Усмихваше се като малко дете на есенните листа, изпопадали по прашния асфалт. Опитваше се да улови малките прашинки в ръката си, гонеше вятъра и обичаше на звука от бормашина. Да, той обичаше шумовете и за него беше истински празник, когато съседът му Георги правеше ремонт. Въобще беше човек, който умееше да улови мига. Да го сграбчи толкова силно, да го смачка в огромната си ръка от страх да не го изпусне. Живееше пълноценно. Можеше да се каже, че е щастлив. Най-големите му страхове бяха свързани с това, че някой ден ще се събуди и ще се окаже напълно обикновен и всичките му откачени навици ще се превърнат в банална рутина… че ще се умори, ще се изчерпи и ще се превърне в Никой…
Това беше животът му преди. Сега той малко по малко се преобразяваше.
Обличаше костюма на чудовището, от което толкова старателно бягаше.
Метаморфозата беше ужасна, болезнена. Секундите, минутите на самота го убиваха. Разграждаха духовно слабото му тяло като бактерии... микроби, които царуваха в душата му. Чувстваше се празен, ненужен. Заради нея... Вече я нямаше. Колко банално... заради жена...
Но Елена беше всичко за него.Тя беше активатора в тялото му, който го поддържаше жив.Тя и единствено тя беше причината той да бъде авантюристът, който поемаше по стръмните пътеки в планината без каквато и да била причина.Тя го караше да диша с пълни гърди и да поема аромата на дивата пустота. Елена почина преди две години. Попадна в капана на анорексията. Пред приятелите си Иван повече не проговори за това, но вътрешно мисълта, че нея я няма, го убиваше.
Напоследък пътуваше в автобуси. Постоянно. Качваше се на някой, не го интересуваше къде ще го отведе. Дестинацията беше без значение. Когато нямаш цел и крайната точка е безсмислена. Единствено там можеше да потъне изцяло в себе си, да се самовглъби. Затваряше се херметически в черупката, която той сам изгради. Скриваше се зад високата планина на страховете си, мъката си... Агонизираше бавно и безшумно... Не му пречеше шума, псувните на шофьора, дори нахалните крадци не му пречеха. Той не беше там.
Душата му се рееше някъде далеч, където той и Елена бяха заедно. Не вярваше в Бог, не вярваше в Рая, не вярваше и в науката... не беше наивен хлапак, който си мислеше, че някога, някъде те ще бъдат заедно... Просто нищо друго не му остана... освен спомените.
- Ей, т`ва е последната спирка. Слизай – шофьорът нервно извика на Иван. Устата му остро миришеше на евтин алкохол, в който неуспешно се беше опитал да удави проблемите си.
- Чуваш ли к`во ти казах?
Той го блъсна и на лицето му се изписа ужас. Ужас, неприсъщ за този безчувствен човек. Иван беше мъртъв... Тихо и спокойно в прекрасния си сън, стиснал здраво черен дневник. Шофьорът се обади в полицията и докато нервно чакаше идването им, взе дневника.
Беше на Елена. На първата страница с големи размазани и мастилени букви пишеше: Carpe diem. (улови мига).
Полицаите дойдоха, прибраха тялото на Иван в моргата. Случаят беше забравен. Никой, никога повече не си спомни за странния човек, който обичаше автобусите...

.. ..

Понякога на света има толкова много красота, че се чувствам така, сякаш сърцето ми няма да го понесе.