Самота, отново самота. И тънка нишка, просмукана влага. И прозрачни чувства. И едно отражение в отсрещния проплакал прозорец. И дъх по запотеното стъкло. И мъка и удари от сърца.
Колко копнеж се е събрал... Вплел се е в мен - един безкраен копнеж...
Пристрастих се към този вечен мой катарзис. Ето и сега сънувам с широко отворени очи. Поглъщам картината от нови истини...
А как ми се иска да спра да сънувам... Дъждът приспива... Може би някога сънищата ще изчезнат... Но сега, те са единствената ми утеха. Ето пак започват... Той пристъпи в оня вълшебен свят. Щастлив и свободен. Неговият свят, където, желаниятa му ще се сбъдват. Може би сега е пуст, но само след миг, всичко щеше да оживее. Тогава реших да повярвам в него. И ето, че се случи.
– Но това не ми е достатъчно! – извиках.
– Невъзможна си! – отговаря.
Един миг и зазвуча музиката. Изплака звук от моята мечта. Нечут, досега. Това беше моето желание. Тогава той повярва в сънищата ми. И вече не питаше: Колко любов може да побере моето ...