Светът бе огромен за Марин Даневски като покрита с белтък палачинкова торта на детско парти. За младата олимпийска надежда слънцето ослепително светеше 24 часа в денонощието. Всичко му се отдаваше от раз и с размах, достоен за крилата приказна история. Не успя да порасне от състезания и тренировки, остана по детски наивен и верен на догмата за добро и зло. За него те бяха относителни понятия, защото това, което е добро за едни, е лошо за други. Така до мига, когато загуби първата си финална гонка. Затвори се в себе си, скоро напусна след поредица от неуспехи авансцената. Живееше кротко и милозливо, кариерата му на бивш спортист не чертаеше кой-знай какви перспективи за бъдещето. Остана с чиста душа на дете и уморено сърце на спортист... Не искаше да става подлога на новоизлюпени богаташи, настани се в порутена постройка в началото на града със символичен наем и се обгради с бездомни, пуснати на свобода помияри и улични котки. Често се инатеше и повтаряше, че те не могат да му изменят и да сменят симпатиите си, затвори се в свой собствен свят.

Грижеше се за тях добросъвестно до вечерта, когато някой почука на прозореца, а след това заблъска по вратата.

- По дяволите!

Отиде да отвори. Беше хазяинът.

- Трябва да спрете да събирате кварталните псета и котки - каза той. - Съседите се оплакват.

- Съжалявам - отвърна Марин, разсмя се престорено и притвори вратата след себе си. - Ще се опитаме да сме тихи...

В същия момент усети драскане по вратата. Преди да успее да се обърне, тя се отвори и черен лъскав дакел показа островърхата си муцунка. Стреснато от чуждия човек, кучето се завъртя в кръг и побягна навътре.

- Съжалявам - повтори мъжът, излезе смело навън и погледна насмешливо скупчените наблизо съседи. Обърна се рязко, влезе в дома си и затръшна вратата, искайки да остане насаме със своя малък свят.

- По-полека, господин Даневски - предупреди го с висок тон отвън хазяинът.

Внезапно чу неясни гласове, високи и припряни, и звъна на стъкло. Някой се бе "погрижил" за прозореца му.

- Онзи идиот е вътре, трябва да влезем...

Децибели шум нахлуха в главата му и Марин зарита в ярост вратата.

- Престанете - извика хазяинът. - Ще извикам полиция.

- Ами извикайте!

Хазяинът хукна да търси телефон, а любопитното множество се разпръсна, мърморейки под нос.

Настъпи мъртвило, само воят на октомврийския ветрец се прецеждаше през счупеното стъкло. Марин гледаше небето. Той обърна взор към него, към новоизгрелите звезди и октомврийската луна. Повя вечерен ветрец. Помисли си, колко е хубаво горе, при звездите. А той е тук, долу, в някакъв ужасен свят, където вятърът никога не затихва, където всичко е мъртво. Сведе глава и видя смълчаната улица, със смълчаните дворове и техните смълчани обитатели. Никой не наруши уединението му, хазяинът не бе спазил заканата си. И в този миг реши да наруши статуквото, да излезе от черупката си и да отиде да поздрави този чужд за него свят... Да се опита да го направи по-добър с едно простичко "Здравей". Свят на сенки и изпити лица, на човешки нещастия и толкова мъничко радост. Но първо реши да пусне на свобода своите питомци, да тръгне по каменните улици на града, поздравявайки всеки срещнат. Остави широко отворено, погледна с крайчеца на окото си любимците, които боязливо напуснаха своя обител и нервно отвърна поглед от тях. Само глуповатият дакел все още се търкаше в него и не искаше да избере свободата. Останал без дъх, той най-сетне си проби път през краката му, стигна до отсрещния тротоар, погледна назад като човек, който се сбогува с дома си и се втурна надолу по булеварда.