Жената бавно и плавно пристъпи напред. Все още не беше сигурна дали беше готова да направи останалите няколко крачки. Гледаше на горе към небето. Знаеше,че не трябва да поглежда на долу. Нито напред,. Това щеше да я разколебае. А тя не искаше това. Не сега!
Взираше се в облаците. Те плуваха много бавно в небето-настигаха се,сливаха се и образуваха странни фигури . „Колко богата може да е човешката фантазия“ помисли си тя. Тази пухкава пелена там дали наистина приличаше на бяло рошаво куче,или това е плод на нейното богато въображение? Изведнъж осъзна,че мисли за нейния Рокси, Беше една малка бяла рошава топка когато го видя за първи път. Тялото ѝ леко потрепери. Явно човек подсъзнателно вижда това,което иска да види. Тази мисъл се заби като трън в съзнанието ѝ. Отново потърси с поглед пухкавия облак. От него нямаше и следа. Беше изчезнал. Така като неусетно изчезнаха всички онези хубави неща в живота ѝ които я караха да се смее като дете и да се чувства толкова щастлива и толкова жива. ...