За конкурса

"Игрите на съдбата"

Цената на успеха

Очите му бяха студени като метал. Сиво синкавите им оттенъци се взираха в топлите, огнено червени нюанси на сочните праскови, пропътували хиляди мили, за да се озоват в спретнатата кошница на малкото магазинче в сърцето на Лондонското "сити". 

- Шест паунда и двадесет пенса сър Тони!

- Мис Емма, не спирате да ме удивлявате. Испания?

- Не сър, Гърция! 

- Гърция? - той гледаше как усмихнатата жена му подава двете праскови, които старателно бе увила в хартиена торбичка. 

- Да сър! - каза тя докато вземаше банкнотата от десет паунда. Когато вдигна очи от монетника, за да върне рестото, той вече излизаше през вратата. 

- Хубав ден Емма!

- И на вас сър!

Хладният априлски въздух пронизваше кожата му през сакото, промушваше се настойчиво под ръкавите на меката му риза от индийски памук. Наближаваше седем часът сутринта и пулсът на града навлизаше в обичайния си ритъм. Няколко крачки го деляха от лъскавото фоайе на Нео-футуристичния "Джеркин"*. 

Тя идваше при него всяка сутрин, малко след 04:00 ч. Червенокосата Полина нямаше още  и двадесет години, висока и стройна със запомнящи се черти, неимоверно екзотична на фона на чистокръвните британски красавици. Танцуваше в "Джем бар" в Сохо. Запознаха се случайно. Момичето беше с неуредени документи и не говореше английски. Негов приятел му я доведе, да оформи легално престоя ѝ. 

Красивата румънка му завъртя главата на мига. Антоан не искаше сериозна връзка, но не харесваше и безразборния секс.  Жените ужасно много си падаха по него, а съвременните англичанки бяха иззели ролята на мъжете и предложенията им го заливаха директно, без капка чувство на благоприличие. Но дори и за тези шест години, откакто живееше на острова, той не успя да прекърши естетическите си възгледи, определено не си падаше по модела за красота на британците. От друга страна Полина му даваше всичко, за да се чувства пълноценен. Тя беше фина, с изящни ръце и ходила, косата ѝ стигаше почти до кръста. Имаше много секси походка, а тялото ѝ караше мъжете неконтролируемо да се извръщат глава след нея. Но най-важното - беше умна. Притежаваше силен характер и знаеше как да се бори. Не живееше ден за ден. Следваше мечтата си. Само година я делеше от "Колежа по изкуства". Таксата беше непосилна за семейството ѝ, а чужда помощ категорично отказваше. Неусетно беше станала част от живота му, неразделна част при това. Може би беше привързан към нея или към тялото ѝ. Не си даваше сметка за това, или по-скоро не искаше да разнищва ситуацията. Правилата си важаха безотказно от първия ден, в който стартираха отношенията им. А любовта, просто я нямаше в речника му...

Прекрачи прага на кантората   "Хънтън енд Уйилямс" малко преди 07:00 ч. Колегите му обикновено идваха по-късно. Днес обаче Глория го беше изпреварила. Имаше сложен казус и времето я притискаше.

Досадният нерв над дясното му око не спираше да пулсира от вчера следобяд. Не беше чувал родителите си от няколко дни. Тревожната мисъл се беше загнездила в главата му и дори ласките на Полина не успяха да я премахнат. 

Антоан се облегна на стола си и затвори очи за момент. Усети тихите стъпки на Морийн, момичето което се грижеше за храната и напитките. В същия миг се разнесе и аромата на кафе. 

- Много ти благодаря сладка Мо! Добре изглеждаш днес. 

Дребното момиче се изчерви засрамено и дори не успя да отвърне на комплимента му. Скри се набързо в помещението, което им служеше за архивиране.

Той се опита напълно да отпусне  енергизираното си тяло от ранните часове на тази сутрин. После леко разпъна раменете и гръбнака си.

"Ох Полина, защо така сладко ме събуждаш?" Разтри слепоочията си и горния клепач на дясното око. Погледна напред разсеяно и отвори капака на чашата. Горчивата течност се разнесе към небцето му, плъзна се по гърлото и сетивата му, едно по едно започнаха да се събуждат. 

Нямаше нищо по-хубаво от сутрешният секс. Полина приключваше работа в бара призори. Не я чуваше как отключва, само усещаше свежото ѝ тяло след горещия душ. В полусън тя правеше с него чудеса. 

Понякога оставаше да спи там през деня, но в повечето случаи го чакаше да се върне от сутрешния джогинг и  се пъхаше с него под душа. После двамата излизаха заедно. Той отиваше на работа, а тя се прибираше да отпочива в квартирата си наблизо. Живееше там с друга една румънка, която отскоро учеше в Лондон. 

Полина никога не го търсеше, не му звънеше, не излизаха да се разхождат, нямаше и романтични вечери. 

Просто имаха нужди, които страстно задоволяваха заедно и това продължаваше вече над година. Бяха свободни, всеки имаше право на своя си живот...

Антоан отмери оставащата последна глътка в чашата си и бавно отпи докато дъното ѝ се оголи. Загледа се в причудливите фигурки, които се бяха отбелязали и плавно се размиваха по стените на чашата. Стори му се дори, че вижда някакво животно, заприлича му на нещо като птица. Да, врана с черен клюн, наведена напред. Удивително, дори перата ѝ се различаваха, оформени от малките точици кафе. Спомни си баба си. Като дете прекарваше с нея лятната ваканция. Роднините ѝ в Гърция ги посрещаха много радушно, там беше виждал една стара жена да гледа бъдещето в чашите на хората. Погледна часовника си. Тези минути бяха единствените в деня му, когато позволяваше на мислите си да се реят свободно към някои сладостни моменти. Изправи се, и занесе празната си чаша в кухненския бокс. През синкавия оттенък на прозорците денят продължаваше да бъде все така облачен. Той се загледа отнесено в далечината. От тази височина на култовия за градския силует небостъргач Лондон изглеждаше божествено. В развиделяващият се небосклон все още проблясваха светлините на пробуждащия се милионен град. Обожаваше го, харесваше дори сивотата му, влажните улици, свежите, зелени паркове, шума... Чувстваше се на мястото си тук. Забързаният, жужащ град го зареждаше, караше го да се чувства жив. Беше изпълнил мечтата си. Трите години в "Лондон Метрополитан Юниверсити" бяха ключови за бъдещето му. Тогава живееше като скот. Никакви развлечения. Четеше почти денонощно. Резултатите му оправдаваха всички жертви и лишения. Завърши с отличие. После продължи още една година. Специализира бизнес право в същия университет и още на петия месец получи предложението от  компанията "Хънтън енд Уйилямс". Кариерата му се развиваше шеметно. Колелото се беше завъртяло в негова полза. Имаше осемнадесет спечелени дела, нито едно загубено, а три от делата бяха подробно описани като върхово постижение при особено утежнени обстоятелства. Оставаше още една голяма крачка. Очакваше това повишение с месеци. Директорът на Лондонският клон Фердинанд Каличе до този момент, обаче не изпитваше особено големи симпатии към него. 

Върна се на бюрото си без дори да погледне встрани. Много добре знаеше, че Глория не го изпуска от поглед. Дори силно напрегната покрай престоящото дело пищната блондинка не спираше да се разсейва от всяко негово движение. Дебнеше го като тигрица, но без успех. Той беше непробиваем. Нито един от колегите му не го беше виждал с жена. Работеше в кантората близо две години и никаква интрига не се завъртя около него. Всички шушукаха зад гърба му, убедени, че е гей, само Глория твърдо вярваше в абсолютно мъжките му наклонности. С малките си  женски хитринки беше успяла да получи доказателства за това. Но младият българин ѝ беше като трън в петата - болеше я, а нямаше смелост да го извади от себе си. 

Тя стана от стола си и остави на бюрото папката, която разлистваше нервно цялата сутрин. Изпъна гънките на тясната си пола с дължина до коленете. Движенията ѝ бяха бавни и съблазняващи само дето той седеше полуизвърнат към нея и дори не поглеждаше в тази посока. Тя премина зад гърба му извисена на токчетата си с главозамайваща височина. Автоматът за вода беше само на два метра пред бюрото му, с почти идеална видимост. Тя се наведе кокетничейки, за да вземе чаша от долния шкаф. Точно пред очите му приканващо се поклащаха заоблените ѝ бразилски очертания.

Антоан се усмихна лекичко. Тази жена буквално се разтичаше от желание, а той не беше от мъжете, които пренебрегваха женските форми. Глория определено беше секси парче, но слабостите ѝ не бяха тайна за никого. От буйната ѝ страстна натура се бяха възползвали повечето му колеги, е поне така се хвалеха де.

Той обаче нямаше нищо против да го мислят за обратен, изобщо не се вълнуваше от подмятанията на амбициозните адвокатчета. 

"Достатъчно заигравки за днес!" 

Антоан седна пред компютъра и въведе паролата си: a_n_t_i_t_a_n - прякорът му от университета - Антоан - титан.  Тъкмо се канеше да прегледа пощата си, когато чу дразнещия звън на вярната си нокия. Беше му като талисман, с нея пристигна от България и все още пазеше българския си номер. 

Бръкна в джоба откъм гърба на кожената си чанта и изражението му се промени за стотни от секундата.

- Да, слушам те. ... Така ли? Кога? Сигурно ли е? Проверихте ли всичко? На колко години е? ... Чист?   При Вакарел? Говори ли с родителите му? Доктор Евстатиев проучи ли всичко? Колко време имаме? Остани така! След малко ще ти звънна. Незабавно ще говоря с майка ми!

Глория го наблюдаваше стреснато.  Антоан кръжеше наоколо и почти крещеше по телефона на този странен, неразбираем език. Всичките им колеги вече бяха в офиса и недоумяваха какво се случва. Видя го как се стрелна  обратно към бюрото си.

"Защо не му вдигаше? Какво се случваше там?" Да, наистина в София едва минаваше пет и половина сутринта, но тя държеше мобилния си на нощното шкафче.

Погледна екрана на компютъра си.

Имаше девет писма. Най-отгоре - "Надежда Китанова" 05:37 ч. "По дяволите" току що беше пристигнало. Веднага разтвори писмото и зачете трескаво. 

«Здравей Тони. Как си? Не сме се  чували цяла седмица. Всичко наред ли е с теб?

Ние сме добре, държим се. Вчера следобяд беше операцията на Лъчко. Изтеглиха я по спешност. Намери се донор. Не ти звъннах, за да не те тревожа. Всичко е минало добре, слава на Бога. Молим се на Господ непрестанно. Знаеш първите часове са критични! Звъннах в болницата преди малко. В реанимация е, възстановява се. Днес ще отидем, ще се опитаме да го видим с баща ти сутринта. Някъде преди обяд тя ще го остави сам за няколко часа. Иначе знаеш как е. Все същите упреци и скандали. Предадохме ѝ всичките пари, които изпрати, а тези от банката баща ти ги преведе по сметката. Постъпили са в болницата още в миналия понеделник, точно навреме. Ще ти пиша. Звънни, когато можеш. Пази се! Мама»

Невъобразим тътен буквално смазваше главата му. Ушите му бучаха със страшна сила. Гърлото му беше пресъхнало, а в следващата секунда усети остра, прорязваща болка в стомаха си.

- Чуваш ли ме? Не ми вдига телефона. Оперирали са го късно вчера! Задръж така нещата, можеш ли? Не знам с какво време разполагате. Кажи на Евстатиев да се свърже с "Токуда". ... Ох по дяволите, кое е незаконно? Нали ви плащам! Нали си полицай? Ами ако отхвърли сърцето? Трябва ми резервен вариант! Не разбираш ли!? Веднага тръгвам, разчитам на теб, задръж нещата! Идвам в София!

Глория се беше доближила зад гърба му и недоумяващо гледаше в  екрана и писмото с непонятни букви. 

- Добре ли си? Какво се е случило? Изглеждаш ужасно!

Той не отговори, гръдният му кош се издуваше заплашително, а дишането му беше необичайно шумно.

- Морийн бързо моля те, донеси вода. 

Глория не успя да го задържи. Той се свлече на пода бял като платно. 

- Моля ви, повикайте лекар!

П.П.

Ако в чашата от кафе се открои:

ВРАНА – символ на неприятности и тревоги в къщи. Особено опасна е врана с прибрани криле по време на полета:

-Врана долу на чашката под кръста – заплашва ви получаване на голяма и сериозна травма (нараняване). Необходимо е да бъдете предпазливи.

-Врана горе на чашката – лека рана. Бъдете предпазливи!

-Врана, заобиколена от стрели – известие за смърт на близък роднина или приятел.

-Врана с прибрани крила, изтегната, приличаща на стрела значи, че приятел или роднина скоро ще има загуба.