Тежко, леко - аз чакам.
Битието, небитието, всичко.
Чакам четвъртък, чакам единайсети, чакам Нова година, за да си легна най-после,
чакам по спирките, по хората, по ноемврийския дъжд, по стълбите често.
Чакам си. От време на време спирам, да си промия мозъка до голо. И, без да искам,
пак чакам. Квазимодо, може би. Защото нямам нищо против него. А бих искала да имам. Мечти. Индустриални.
Чакам да ремонтират болницата, дори да не ме приюти някога или сега. Вътрешно. Да "сглобят" ямите, поне в населените части (и там ли да чакам да ме извадят, ако се "зарадвам" на някоя бездна ?).
Но аз, чакайки автобуса, хладния мейл с "до скоро" и утрото ново,
се разглезвам. Някой да ме кара да чакам, някой нещо да ми е обещавал?!
Глезотии.
Но въпреки тях, чакането е факт.
Винаги се чака. ...